Бръмва телефона -
моята кокона...
Тоя звук,
така ужасен,
бие ме с юмрука,
точно в махмурлука.
Вдигам, падам и се олюлявам,
гледам тъпо, отговарям,
"Милост" викам, промълвявам,
че от снощи спомен нямам.
Тихо проговарят,
телефона ми затварят...
С крачка бодра,
като на труп двудневен,
крача смело, лекичко наведен,
почесвайки брадата си космата,
стигам до на банята вратата.
В огледалото поглеждам,
веднага глава навеждам:
Погледът - премрежен,
споменът се връща,
няк'ва къща,
дето до зарана
пихме не един, не двама.
|