Иван Николов

от sKYmAN на 10 март 2007, 20:40

Категории: За "Общност Поезия" - Любими автори - Поезия

 
ИВАН НИКОЛОВ

Силен човек

Един от многото,
които
се будят всяка сутрин рано,
говорят малко, но разбрано,
и гледат винаги открито...

Синът му болен
беше, само
дванайсет месеца живял.
Не беше казал още "Мамо",
не беше истински се смял.

И не намираше причина
да си отива от света...

Синът му,
първият,
почина.

Бащата сключи зла уста.
А в ъгъла на две-три крачки,
заварени от вечерта,
мълчаха детските играчки
в полувиновна самота.

И вазичката от бюфета
не чакаше букетче мак -
юмруче чакаше,
което
немирно да я блъсне пак.

Бащата с дланите корави
приседна -
глух и натежал,
в нощта, която ще остави
сред къдрите му
кичур бял.

Мълчеше.
Страдаше.
Обаче
животът сам не разреши
такъв голям и строг -
            да плаче,
такъв суров -
        да се теши.

В зори един младеж почука
и той му кимна със глава.
(Защото хлопнал бе с юмрука
и бе задъхан
при това.)

Младежът се разсърди даже,
но си спомни изведнъж,
че беше пратен
да му каже
как ги обърка тоя дъжд.

Уж спря за миг над язовира,
а сграби
сухите бърда
и към стената занапира
потоци яростна вода.

Заля площадките, гаража,
понесе камъни със яд.
И ту бълбукаше в кофража,
ту се отдръпваше назад.

Свистяха пръските й коси,
разплискани
от бряг
до бряг...

Вода,
вода,
която носи
греди и разпокъсан мрак.

Младежът впрочем не попита
защо е тихо в този дом.
Стоеше,
затаил в очите
въпрос,
зададен мълчешком.

А силният не каза нищо -
привикнал беше да мълчи,
минутна слабост не отприщи
сълза във строгите очи.

И тръгнаха.
А вънка бяха
запели в кипналия мрак
капчуците от всяка стряха,
капчуците над всеки праг.

И полегатите откоси
на непресекващия дъжд
дотичваха с крачета боси,
завръщаха се
отведнъж.

А те вървяха.
И отново,
нахлупил до очи каскет,
бащата бързаше сурово -
със цяла крачка по-напред.

Какво по бузата му стича -
вода
или сълза на мъж?
Сълзата винаги прилича
на малка,
светла капка дъжд.

И другият мълчеше строго.
Небето ли се провали!
Това е все пак твърде много:
вали, вали,
вали, вали.

А упоритост ей такава
е вече сигурна черта,
че тоя дъжд ще продължава
до вечерта...

До вечерта?

Но силният запомни само,
че мълчалив
като преди,
подпира камъни със рамо,
пренася някакви греди.

Съблече мократа си риза
и към водата тръгна пръв.
А по брадата му заслиза
една гореща струйка кръв.

Подхващан от талази мътни
над сплетените железа,
той свари мълком
да преглътне
една нечакана сълза...

Когато в шлюзите се свлече
и ахна лудата вода,
стояха хората,
но вече
не забелязваха дъжда.

А той,
отпуснал длани груби,
закрачи с уморен вървеж
и след минута се изгуби
зад първия висок строеж.

И там,
край някаква барака,
изпълнил своя дълг нелек,
човекът седна.
И заплака.

Заплака силният човек.

Един от многото,
които
се будят всяка сутрин рано,
говорят малко и разбрано,
а ако плачат -
        плачат скрито.