Времето замръзнало в часовника заспива
и цяла вечност мина от последните мотиви
на близост и усмивки споделени
далеч, далеч в земи раззеленени.

И мойта маска се напуква още
една сълза потича нощем
за липсата и дългата раздяла
на двете части на едно голямо цяло.

И чакам, и копнея аз за времената
когато пак ще се изправя пред вратата,
която винаги отключена стои
и я отварям - там си ти.

Събужда се заспалият часовник
и времето препуска като конник,
и пак сме заедно, завинаги си ти до мен.
Минава бързо, бързо като ден...

АМ, 07.07.2006