Анхиало ме вика, а аз съм далече,

там дето градът расте, но не старее,

а с копнеж сърцето е готово вече,

морската вълна за миг да го залее ...

Античен, романтичен, вечен е,

този бряг, до който ще да стигна,

в дреха от сол и луга облечен е,

от там с две хубави очи ще смигна ...

Душата ми по детски с поета ще запее,

пред тази шир с чувство за безвремие

и как над нея топло слънцето алее,

за заточеника в каменно творение ...

Ще вдишвам соления дъх на морето,

с очи зареяни до точка на пресичане

и вече трудно ще се върна там отдето,

има толкова безкрайност за обичане!