След мама даже въздухът се срути
и болката смали ме във зачатък.
В епохата на немите минути
крещя безгласно как ли-нататък
ще дишам, ще заспивам, ще се браня
от почерка безрадостен на дните,
щом моят дъх лежи на наковалня
премазан с чуковете на сълзите...
И както хлипах мама се завърна
през буквените порти на стиха ми,
дочула моя вик да я прегърна.....
И тя скръбта ми тихичко нарами,
с усмивката си кротко я стопява
във мъдър и безкръвен отпечатък
сред днешната ми болкова държава.
И с мама продължавам по-нататък....