* От стихосбирката „Далечни градини" (1904) на испанският поет Хуан Рамон Хименес (1881-1958). Превел от испански Александър Муратов. - Б. пр.
* * *
Дон Хуан впи погледа си в мен. Усмихна се и поклати глава.
- Да - продължи той,- идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.
Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.
Той ми се усмихна отново и ме сбута. казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.
- Твоят проблем е много прост- каза дон Хуан. - Лесно се вманиачаваш. казвал съм ти, че магьосниците се прикриват, за да разчупят влиянието на своите фикс-идеи. Съществуват много начини да се прикриваш. Ако не искаш да използваш идеята за смъртта, използвай стиховете, които ми четеш.
- Моля?!
- Казвал съм ти, че има много причини, поради които ха- ресвам стихове - отбърна той. - Онова, което правя, е да се прикривам с тях. Чрез тях аз се самошокирам. Докато ми ги четеш, аз изключвам своя вътрешен диалог и позволявам на вътрешния ми покой да набере мощ. Съчетани, стихът и покоят извършват необходимото разтърсване.
Дон Хуан обясни, че поетите несъзнателно копнеят по света на магьосниците. Тъй като те не са магьосници, поели по пътя на знанието, бленуването е всичко, което имат.
- Нека да видим дали можеш да почувстваш за какво говоря - каза той, подавайки ми сборник стихове от Хосе Горостиса.
Отворих сборника на отбелязаното място и дон Хуан посочи стиха, който харесваше.
Това умиране безкрайно и жилаво,
таз гибел жива, която те убива, Боже,
в творенията твои строги,
във розите и в камъните,
в звездите, сбити и самотни
и в изхабяваното тяло
като запуснат нейде огън
от песента и от ментата,
от пъстротата на очите. ...
О, Боже, върху твоите кости
Ти сигурно си там умирал в столетия безчетни горе,
без ние за това да знаем,
трохи, утайки и прашинки от Тебе,
който все те има като една звезда лъжовна
със своя си светлик,
с едничък светлик беззвезден, нощен, празен,
пристигаш тук, като притулят злочестината си безкрайна. *
- Като чувам думите - каза дон Хуан, когато свърших да чета, - усещам, че този човек вижда същината на нещата и аз мога да видя заедно с него. Не ме интересува за какво става дума в това стихотворение. От значение е само усе щането, което ми носи блянът на поета. Аз заимствам от него бляна, а с него - и красотата. И се възхищавам, че като истински воин той обсипва щедро с него получателя, съзрителя-читател, запазвайки за себе си единствено своя блян. Това разтърсване, този шок от красотата е прикриването.
Бях много развълнуван. Изложението на дон Хуан бе до-коснало особена струна в мен.
- Можем ли да кажем, дон Хуан, че смъртта е единстве ният истински враг, който имаме? - попитах след секунда.
- Не - отвърна убедено той. - Смъртта не е враг, макар че изглежда така. Не смъртта е нашият разрушител, въпреки че ние си мислим, че е.
- Какво е тогава, ако не нашият разрушител? - попитах аз.
- Магьосниците казват, че смъртта е единственият достоен противник, който имаме - отговори той. - Смъртта е нашето предизвикателство. Ние сме родени, за да приемем това предизвикателство, без значение дали сме обикновени хора или магьосници. Магьосниците знаят това, обикновените хора - не.
- Според мен, дон Хуан, животът, а не смъртта, е предизвикателството.
- Животът е процес, чрез който смъртта ни предизвик- ва - каза той. - Смъртта е активната сила. животът е арената. И на тази арена през цялото време има само два ма съперници - самият ти и смъртта.
* Из поемата „Смърт безкрайна" (1939) на мексиканския поет Хосе Горостиса (1901-1973). Превел от испански Александър Муратов. - Б. пр.