Ух, съжалявам, ако ви досаждам вече, ама съм на поезийна вълна тия дни и искам още едно любимо мое стихотворение да споделя. Знам го на изуст, пиша го тука и вие да му се нарадвате и барем някой се сети кой му е авторът, щото в тия детски споменици някак си така целенасочено се избягва неговото упоменаване...
На този свят в житейската гълчава
най-много съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятеля, Смъртта.
Любимата - със име и без име,
Любимата със много имена,
зелена светлина, изгряла зиме,
среднощно слънце, утро със луна,
задъхан вик в мълчанието пусто,
бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън.
Приятелят - различен и еднакъв,
със свои грижи и със собствен глас,
но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз,
с когото двойно на света живея,
но без да бъда тъжно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден.
А пък Смъртта - за нея нямам думи,
тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света
и някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятеля, Смъртта.