В прозореца на тролейбуса
съзираш твойто второ аз,
като размазан грим,
дъждовни капки
по стъклото,
но всъщност негови сълзи,
изучаваш го,
радваш му се, но
виждаш болката му,
стичаща се с капките вода,
и разбираш, че душата ти е
там –
на прозореца на тролейбуса,
намигаш и,
опитваш се да я разсмееш,
но гледа тя тъжно и сериозно,
а нямаш време,
слизаш, а в теб остават
единствено сълзите – капките вода,
които си успял с ръкава да изтриеш
от твоята прозоречна душа.