Налудувала се е водата долу,

под терасата с легена.

Все по-често тук се спират вълци,

все по-рядко вълците са бели.

Придружаван от такива вълци мили,

между нивите отива си късметът.

Няма нищо по-чупливо.

Убедих се.

От дебелата стена покрай лалетата.

При покупката на стария часовник

аз бях кривата стрелка.

Която дразни.

Мудна дъщеря на циферблата.

Някаква зъбчата метастаза.

Взе ме мащехата.

Около година след като омъжи Пепеляшка.

Аз съм в замъка.

Не знам дали разбрахте.

Без ръце съм от топузите скриптящи.

Подслоних една проклета кукувица,

денонощно изненадана от песните си.

Много често в полунощ се сепвам гузен,

но разбирам, че не ми е интересно.

Сложиха врата насред покоите.

Аз не предполагах,

че червеното може да убие и с мълчание.

Точно както ни убива времето.

Но с гърба си чувах друг часовник,

от обратната страна,

от Пепеляшкината.

Тука двете щерки погрозняваха.

Заедно със злобната си майка.

Като ченгели на месар са се запънали

и изгревът, и залезът.

Не са си нужни.

Не съм създаден за часовник.

Мисля.

И времето през мен се движи трудно.

И бързо.

И крадливо като сврака…

Оттатък онзи, другият,

щастливо трака, трака, трака.