От години Жак Саломе гледа на общуването като на отделен предмет, който очаква да види скоро в училищата, още от забавачката. Всичко тръгва от размисъл върху себе си, като "бивш инвалид във взаимоотношенията". Дълго време, подобно на много измежду ни, не бил способен нито да отказва, нито да формулира истински искания. "Научавайки се да казвам не, в крайна сметка се научих да казвам истински да", признава той. Съществуват няколко нива на отговор. От една страна всеки път, когато се докосваме до детството, винаги съществува стахът от натрапването на доктрини, от дресировката и в крайна сметка от извращаването - даже и иначе децата да се използват от доминиращата власт с други цели... От друга страна отвъд знанието и умението сами по себе си, би трябвало също да се преподава и умението да бъдеш, умението да се превръщаш, умението да твориш, които се отнасят до общуването и съответно до дълбоките корени на отношението на човешкото същество със света. Това отношение навремето никнеше в семейството. Образоването на качества минаваше през посланията, което наричам " биберон на отношенията": тоалетни жестове, грижи, удоволствия, разговори на масата и пр. Тази възможност за изказване, следователно това образоване на отношението, е загубила днес своята жизненост. Децата се отпращат към самите себе си със своеобразно фрапантно неосъзнаване от страна на родителите.

Тази загуба на жизненост дължи ли се на факта, че примерно много деца се озовават извън семействата си съвсем рано, още от забавачката, поради общата спешност, липсата на време?
Точно така: липса на време. Детето често няма възпожността вече да разговаря с родителите си. Създава се впечатление, че всичко се прави на скорост, още от закуската: "Бързо, обичай се, ще закъснеем!" Мен, моите родители никога не са ме водили до училище. Днес имаме впечатлението, че ги стоварват като колети - "Бързо, че отзад ми пибиткат!" - като че хвърлят потомството си с парашут. Винаги водих детето си с мен, когато ми се налагаше да купя нещо, защото това беше момент, когато се намирахме заедно. След известна възраст те веднага включваха радиото - така, че ми се наложи да го махна, за да можем да си обменяме с думи. В човешките взаимоотношения вижда три основни измерения:
- функционалното измерение, колективното действие: "Хайде, помагам ти да си напишеш домашните", "Подавам ти ръка", но също: "Искаш ли още супа", "Не яж бързо"...
- междуличностното измерение, да бъдем заедно, което може да се възприеме в тишината и неправенето;
- вътрешноличностното измерение: да бъдеш добре (или зле) в и със себе си.
Днес в отношенията родители-деца господства функционалното измерение: "Написа ли си домашните?", "Мисли да ми дадеш фланелката си, ако я искаш за футбола!" (положението е същото впрочем при отношенията в семейната двойка, която се сблъсква с ужасяващо обедняване). Това от-общуване, това изчезване на ориентирите е почвата на насилието, видимо, но и също невидимо.

Какви съвети бихте дали на родителите?
Списък с шамандури? Разбира се. Наричам това "правила на хигиена на отношенията". На човека му трябваха три четвърти век, за да се научи да си мие зъбите по два пъти на ден. Мечтата ми би била примерно да се научим да не говорим "спрямо другите", да спрем да казваме на детето: "Виждаш ли! Брат ти е написал домашните си. И освен това не си си оправил леглото!" Да не практикуваме прословутото отношение на клаксона би-бии-биип. За да можем да говорим с другия, трябва да съм способен да се определя и да говоря в първо лице. Да не казваме: "Не ти ли писна от тази дебилна телевизия?", а по скоро да казваме: "Не намирам, че това предаване е добро за теб." Но, за да можем да заемем позиция пред другия, е необходимо първо да сме способни - и да приемем да поемем риска - да се определим сами себе си. Една от дъщерите ми излизаше с едно асоциално групи, истински келеш. Казах й: "Не приемам това момче да идва в тази къща. -Но, татко, няма все пак да ми диктуваш кой трябва да обичам! -Не ти говоря за това. Имаш чувства за него, разбирам го. Не ти говоря за него а за теб и за отношението между него и теб: не го чувствам добър за теб и съответно не искам да сътруднича." По-късно тя ми каза: "Татко, добре, че реагира така. Иначе се отправях за години в ада." Този вид позиция ми е дал многобройни отзиви. Когато един преподавател примерно се определя, естествено има и реакция на другия край на връзката. Колко пъти си заминават, тряскайки вратата: "Да бе, ти нищо не разбираш, с теб не може да се говори!" В този случай, да останем върху самоопределянето си, което е могъщо. Младият човек тогава има пред себе си някой, който не е модел, но има такова съзнание, което му позволява да се определя.

Марк Смедт

 

Екология на взаимоотношенията

Основни принципи и инструменти на метода E.S.P.È.R.E.

5 типа позициониране във взаимоотношенията