Реформата в предучилищното и училищното
образование в България през последните месеци подлежи все по-малко на
смислен анализ, що се касае до конкретиката на различните ѝ теми. Още
по-малко пък вече има място за „конструктивни предложения“,
„визионерство“ и не знам какво още. Новият закон е факт и лека-полека се
привежда в действие. Даже и министър сменихме в знак на пълна
безкомпромисност пред готовността за реформи, така че основания за
мрънкане (и слушане) няма. На практика ситуацията и отношението на
силите в момента са такива, че стандартните старателни
гражданско-експертни преговори и внимателни публични изказвания са не
по-ефективни от, например, обстрелване на входа на МОН с фекалии. Макар
че един такъв акт, за разлика от маниера на работа по “реформата”, е
поне някакво заемане на твърда позиция. И потенциално би представлявала
по-демократична практика от случващото се в момента.
Вече веднъж се опитах
да говоря за новия училищен закон – за това как възникна и защо е
порочен. Тук искам да фокусирам тезата си в една определена точка, а
именно, че, от една страна, схващането на закона като аполитичен
всъщност го лишава от всяка възможност за демократичност в създаването и
привеждането му в практиката. И от друга страна, че само
демократизирането на реформата – по един или друг начин – може да я
върне “на земята”. Защото именно деполитизирането на образованието
позволява да се мисли, че в него няма противоборства, няма субекти на
различните истини и неистини, на различното добро и зло. Именно така
остават да властват “неутралните” експерти (технокрацията). Затова само
демократизирането на образованието (1) изобщо и на реформата в частност
може да спре превръщането му в инструмент за изключване на широки групи
хора и за разграждане критически способности на хората през
неограничената вяра в експертния глас. И разбира се, през икономическата
рационалност на строгите бюджетни ограничения, която също няма друга,
освен експертна легитимност.
От медийния поток получаваме най-редовно
поводи едновременно за удивление и отчаяние, едновременно водещи до
цинизъм и нарастваща апатия пред участието в публичните дела. Например, набързо бяха шкартирани 155 директори (както се оказва, с лицемерната благословия на БСП преди време). За първи път учители от цялата страна ще се събират на национален четиричасов събор с цел… зависи кой и кога пита министърката. Според друга новост,
институциите на предучилищното и училищното образование ще станат,
съответно, от ЦДГ и ОДЗ на ДГ, докато СОУ и разни (x)Г на СУ и ПГ, а РИО
– на РУО. (1) Също така и някои училища ще бъдат официално признати за
иновативни, и съответно, други няма да бъдат. Още. В центъра на учебния
процес трябвало да бъде ученикът (нещо, което слушаме от много години), но в центъра на „радикалната“ промяна в системата щял да бъде учителят (запомнете това). И още. Вината за слабите резултати на матурите имат понякога „четвъртокласниците на Орешарски“, а понякога – ромските деца. И не на последно място – при поискване Меглена Кунева, в качеството си на министърка, щяла да одобрява увеличаване броя на учениците в дадена паралелка до 29 въпреки съществуващата наредба и в пълно противоречие с мантрата за ученика в центъра на процеса. Всичко това са новини само от последните около две седмици.
Но проблемите с това, което се говори –
т.е. официалните доктрини като тези за важността на учителя, “ученикът в
центъра”, иновациите, практиката над теорията и пр. (които често
впрочем влизат в противоречие дори помежду си) – и с изобилието от лоши
идеи, и с разминаването между дела и думи, не бива да ни изненадват.
Самата същност на това, което наблюдаваме като „реформа“ – хаотична,
насилствена, контрапродуктивна, дори контраинтиутивна – не бива да ни
изненадват. Отговорът на въпроса „Защо не бива да ни изненадват?“ ще
бъде открит тогава, когато достатъчно много хора опитат да си отговорят
първо кратко и ясно на въпроса „А какво трябваше да постигне новият
закон и защо то беше важно?“ Ако не са в състояние да отговорят кратко и
ясно, значи наистина в реформата-нереформа няма нищо изненадващо. И
значи трябва да приемем, че е нормално да сме на такъв етап, в който
замерянето с фекалии е равностойно на масата за преговори. Или дори
по-продуктивно.
Фундаменталният проблем е в това, че
наблюдаваме една нелегитимна реформа, провеждана в резултат на един
нелегитимен закон и водена от нелегитимни властимащи. Твърдя, че новият
Закон за предучилищното и училищното образование е нелегитимен, защото е
една експертна креатура, плод на партиен и НПО компромис в продължение
на поне три години. По същия начин и новата министърка – дори и по
мерките на най-разпасаната технокрация – е нелегитимна на свой ред извън
договорките на управляващите, макар и да беше издигната като еманация
на реформирането. И макар и условията за тази нелегитимност да не са от
вчера, а поне от времето на министър Вълчев и макар и те да достигнаха
развръзка с въвеждането на делегираните бюджети, в момента наблюдаваме
една късна, зряла фаса в развитието на образованието като елитарна сфера
на „добрите практики“ и лошите идеи.
Реформата е нелегитимна в съвсем базов
демократичен смисъл. Чисто и просто тя „не идва“ от тези, които засяга
най-много, а само понякога и съвсем формално бива „консултирана“ с тях.
Нормативната ѝ база бе договорена по-малко чрез представителство
(доколкото още някой има вяра в представителството на депутатите или в
това на синдиката на учителите, да не говорим за качествата на
ученическите представителства или за това доколко изобщо различните НПО
имат претенция дори за представителство) и повече чрез технократични
средства (като становища, експертни групи и пр.).
Същата е динамиката и сега. Извън
формалните процедури за обществено обсъждане – които и без това са
практически достъпни само за вече изброените „актьори“, и по-конкретно
за действащите експертно и институционално през гражданска претенция – и
извън разни конференции и дискусии, включващи пак същите „актьори“,
никой не се загрижи да осигури истинско и широко участие на учители и
ученици, въпреки настояването колко “радикална” и значима е тази
реформа. Или поне не се сещам за друг напън, освен една нещастна онлайн
платформа за обществено допитване, която не стана ясно кога и какво
произведе. А механизмът за съгласуване на стандартите с училищата,
например, изправя винаги учителите и директорите пред решено вече
съдържание и вероятно, при никаква обратна връзка.
На всичкото отгоре, след дълги преговори
и компромиси се оказа, че изведнъж Законът трябва да се приема спешно. А
сега спешно го готвим за прилагане от септември. Тази спешност също
остана без ясна причина и източник.
Случва се това, че старото клише за
„фасадната демокрация“ у нас е в момента валидно с всичка сила в
образованието – сферата, в която са ангажирани едновременно най-много
хора, при това ежедневно, при това поне за поне половината от будното си
състояние. Но някак никой не се тревожи от това и изглежда, че ако
гледаме медийните коментари и анализи, имаме недостиг на демокрация само
в изборния процес, в правосъдието и в геополитиката. До такава степен е
завзето образованието от властта на експертите, че не се вижда дори и
напън за консистентност в доктрините, поддържани от същите. Понеже, и да
има кой да възрази (и има), няма как да го направи, и няма кой да
обърне внимание.
Още по-страшното е, че компрометирането
на демократичността не идва от някакви външни агенти или от злонамерени,
корумпирани и прочие лица. В образованието няма Пеевски, няма
цекоминевци, не се вижда и никакъв ни Путин, ни дявол. Може би, понеже в
образованието не се получава да бъде персонализиран никакъв враг,
демократичността някак се подразбира. (2)
„Кучето си лае, а керванът си върви“.
Ако не беше така, все някой властимащ за времето поне от ноември насам,
по повод на все някое от многото и почти винаги оправдани недоволства в
професионалните среди, трябваше да се трогне и да признае, че не може
хем да правим нещата демократично, хем да се регистрира масово
възмущение от взетите решения, хем това разминаване да не води до нищо.
Ако не беше така, какво друго е обяснението за този прословут и нелеп
учителски събор, който предстои, освен търсене на легитимност? И по
същия начин, какво друго е обяснението, че Кунева се обгради с известни
преподаватели в кабинета си, какъвто е г-н Стаматов? За втръсналите ни
до гадене дежурни ключови думи, вече изброени по-горе, пък да не
говорим.
Безумните реформи не само ще продължат,
но и ще стават все по-безумни дотогава, докато пряко засегнатите не
вземат думата. Особено след като са наясно, че нито представителството,
нито експертите са фактически на тяхна страна, и още по-малко – на
страната на някаква действително споделена кауза.
Никой не знае по-добре от самите учители
защо тяхното съсловие се е превърнало в най-тихия кът на образованието.
Последният опит за пряко политическо действие от страна на учителите
през 2007 г. беше позорно смазан от собствените им представители и
застъпници (понякога наистина същите, например Янка Такева), и сякаш
оттогава насам, вече цели девет години по-късно, учителите потъват все
по-дълбоко в блатото на примирението и отчуждението от собствения им
труд и убеждения. Вместо да са значима обществена фигура и мощен
политически глас, бидейки най-голямото професионално съсловие, учителите
станаха изпълнители на постоянно менящи се изисквания и жонгльори с
очакванията на всички други, освен със своите собствени.
Затова е вече крайно необходимо
учителите да се обединят, да си възвърнат достойнството и да очертаят
полето, отвъд което не са склонни на никакви компромиси с никого. Никое
средство не би било неподходящо за това, стига да е извън вече
установените и компрометирани структури на властта.
В крайна сметка, те, учителите, са тези,
които привеждат ежедневно в действие обществената функция на
образованието – не министрите, не експертите. И ако учителите се
обединят и заемат позиция, не се съмнявам, че скоро плътно до тях ще
застанат учениците и родителите. Тогава може би ще бъдем в състояние да
дадем споделен и пълен отговор на въпроса „Каква реформа и за какво ни е
необходима?“ И ако трябва, да я извършим сами.
- От Централна детска градина и Обединено
детско заведение в Детска градина. От средно общообразователно училище и
гимназия с някакъв профил в, съответно, СУ и ПГ. От Регионален
инспекторат в образованието в Регионално управление на образованието. По
същия начин държавните образователни изисквания стават държавни
образователни стандарти. Заместник-директорите преди време станаха
помощник-директори, а сега отново се връщат към заместник-директори. И
т.н.
- Странично наблюдение 1: През последните
години у нас моделите на т.нар. “демократично образование” (които са
впрочем много по-разнообразни по света от това, което се представя в
България) се радват на интерес сред високата средна класа, която може да
си позволи да експериментира с това в какви форми на образование да
включи децата си. Както историята ни е показвала много пъти, когато
официалният режим не е в състояние да осигури демократични практики в
дадено поле, те избуяват “неофициално”. Друг е въпросът как и защо и
това избуяване се доминира от експертите и по-заможните.
- Странично наблюдение 2: От всички
спешни реформи, за които “гражданското общество” настоява през
последните поне три години – в здравеопазването, в правосъдието и в
образованието – фактически се случва само третата. Независимо че
дяснолибералните среди в това гражданско общество изобилстват от критики
срещу начините на случване на тази реформа, ми се струва, че им липсва
анализ защо се случва само тази реформа. А интерпретацията им би била
интересна.
Списание dВЕРСИЯ, 06/15/2016