от arebe magare на 05 юни 2018, 15:21
След празника на българската азбука денят е бронзов, нечетлив и ням. Ще завали… И капките ще гукат като гугутки, кацнали на храм.
По-тъжно е, отколкото си мислех.
Венците пак са същите венци, но техните очи широколистни са пълни със сълзите на светци.
След речите за памет и признателност, след дългите заучени слова дъждът е като Божи пратеник, като светена Божия вода.
Едва ли облакът разбира тази мисия. Едва ли подозира, че така той не вали, ами полека пише с красива и живителна ръка.
Тук става нещо, но какво – не зная. И затова със книжен дъждобран аз тръгвам под дъжда и съм замаян, и се надявам да не бъда сам.
Автор: Николай Милчев, поет и учител. От него на страницата на Блог Образование може да видите и двете интервюта по повод 24 май и още много в предишната публикация със заглавие: „Българският учител е демонизиран, виновен за всичко, пералня за съвести и провалени реформи“