И така, всяка година началното училище на дъщеря ни прави Fall Fund Raising Carnival – (което вие разбирате, но аз съм длъжна да преведа) т.е. есенен карнавал за набиране на средства за училището. Идея добра, дори отлична, приложима е за всякакви географски ширини, но иска добра организация от страна на самото училище и настоятелството му, както и готовността на учители и родители да дадат няколко часа от времето си за добрата кауза.

Около 3-4 седмици преди самата карнавална вечер започва облъчването на родители за набиране на доброволци за различните увеселения.По работната папка в раниците на децата, учителите изпращат призовки с гореща молба за съдействие и помощ, и понеже са добре написани и формулировката е тъй трогателна, дори моето сурово сърце, което инак недолюбва да се правя на шут в името на каквито и да било добри каузи, горещо откликна на призива да доброволства....

Всеки родител си записва времето, което би желал да подари за училището, разграфено в три смени: първа: 17.00 – 18.10, втора: 18.10 – 19.20, трета: 19.20 – 20.30 (когато е финалът на веселбата), или пък за най-смелите желаещи: три смени наведнъж. Аз избрах първата смяна, предпазливо, един вид - да видя как е, защото имам свои здравословни съображения, които може да ми сложат прът в ентусиазма.

И тъй, писмено потвърждавам в поканата до всеки родител, че ставам доброволка в първа смяна. Пращам формуляра обратно по Траяна и ден по-късно получвам въодушевен имейл от Кристи - председателката на училищното настоятелство, която е ходещ ентусиазъм по необходимост облечен в човешки вид, за по-лесно смилане. Видима възраст: 35 г, отличителни белези: гипс на левия крак от коляното надолу, което не пречи на лекозакръглената й фигура да се движи като метеор из пространството.

Кристи ме приветства в имейла си за жертвоготовността ми да бъда volunteer – това било невероятна и неоценима помощ за училището и обливайки ме с топли думи, ме кара да се почувствам уникална, без значение на колко още доброволци е изпратила същия текст. Аз имам въпроси, питам, тя ми изпраща незабавен отговор и пак струи любов и оценка на крехката ми доброволческа душа. Започвам чак да се харесвам и да съжалявам, че не съм откликвала по достойнство на тия призиви за даряване на труд в полза на училищата на децата си.... Ама съм пич, а? Пич съм, защото Кристи ми го казва и ми го доказва, и аз започвам леко да вибрирам на нейните честоти, без да навлизам в особени ентусиастки подробности, но повърхността ми определено е развълнувана с водните кръгове на Кристината огромна душа....

Дотук окей. Траяна два пъти седмично донася у дома напомняния, допълнителни призиви за съдействие, и прочие гъделичкане. Около седмица преди събитието – нов призив: дали майките, които могат да приготвят кекс, курабийки, или каквото там сладко нещо умеят да приготвят, не биха желали да дарят още един час от времето си в приготвянето на сладкиш в деня на карнавала и после отнасянето му до кабинета по рисуване, където ще се състои Томболата за сладкиши? Лек шеговит подтекст внася и информацията, че ако майките не ги бива да го приготвят сами, може пък да ги бива да се качат в колата и да отидат до първия супермаркет, за да купят готов, но само в случай, че изпитват неустоимо желание да помогнат на каузата... Само в тоя случай...

Естествено, че ще пожелая да направя и кекс. Освен това, го мога това.... Да, със собствените си ръце. Ще го бъркам, пека и занеса лично, което ме прави извънземно в очите на повечето местни люде. Обаче, след като са ме погъделичнали тъй умело, аз съм просто неудържима и като доброволка кексо-пекачка.

Три дни преди карнавалната вечер, пред входа на училището всяка сутрин се разпъва маса с жълта найлонова покривка, и майки-настоятелки започват бясна продажба на билетчета за всичките увеселения на карнавала. Цена: 50 цента на билетче. С билетчетата можеш да участваш във всяка игра или томбола, да спечелиш жетони, осребряването на които са разни наградни играчки, а също и да си купуваш захарен памук, или пуканки, или светещи звезди, или други щуротии.... Колкото повече билетчета си закупиш, толкова повече пари влизат в касата на училището. Да речем 40 билетчета им носят цели 20 долара. Срещу тях можеш да играеш на всички игри и веселби, и както казах, следете ключовия момент: ако спечелиш жетони, да си избереш играчки – така че и детето има кяр, не само да дарява пари на загуба, което да го вкисне и обезсърчи....

И така, в петъчния ден, закарвам децата сутринта едно по едно до училищата им, и в 9 ч. съм на стратовата линия за кексопечене. Майка ми, която ни гостува тук, е силно притеснена дали „ще се получи” кекса, защото ще е „за пред хората”.... Аз я успокоявам, хич да не й пука, но тя – йок, пука й. Тя така е живяла, в комунизъм, после в демократизъм, но все под лупата „на хората”, и силно й пука „какво ще кажат хората” за кекса ми/кекса ни..... Започваме да бъркаме, но напрегнато и отговорно сякаш сме поне оная Варвара, дето едно време готвеше при Гала, и минимум десет камери следят всяко наше движение, а експерти като Ути и Иван Звездев ще критикуват последователността на действията ни. Силно напечена ситуация, с една дума.

След настоятелни призиви да усмиря непокорния смут на майчината душа, аз леко я отстранявам от полето на събитията, и тя се оттегля в покоите си някак намусена и убедена в краха на кекса.... Тя смята, че за наказание, аз ще бъда линчувана публично на игрището зад училището от разбеснелите се тълпи възмутени „хора”, неодобрили кекса ми, който „не се е получил”, но най-вече бичуващи ме, заради изначалния ми непукизъм дали ще „ми се получи или не”....

Разбира се, при така стеклите се обстоятелства, кексът ми се наду чрезвичайно и се спука отгоре, с което наля масло в притесненията относно хорското мнение. Аз обаче, смело го напудрих с пудра захар, и окей – готови сме с доброволческия кекс. Да направим нов, а, Таня? Мнееее, няма, този ще си носим, какъвто – такъв. Ха, да видим, дали пък няма да е най-хубавия в залата за сладкиши!? Недоверието в погледа на родителката ми мога да измия само с конкретни примери, които тя ще види на място, и аз на това разчитам за измиването пък на срама от моето лице....

Следобедът занасяме кекса в училище. Майка ми леко ми се опъва да дойде с мен вътре, явно срам я е от кексо-продукта на семейството ни. След кратки дискусии, влизаме в залата на сладкишите, където любезно ни посреща една дама и взима кекса от ръцете ми. Майка ми въздъхва облекчено, отърваваме се от срама. После, обаче, плъзва поглед по околните образувания, наречени в момент на увлечение с прозвището „сладкиши”, и гордо изправя балканска глава. Да, добро ни е парчето, Радецки гордо плува по златни вълни!

Около час по-късно отивам да застъпя първата си смяна в карнавалната вечер. Отвън суматоха, тичат здрави американски доброволки в къси панталони, помъкнали по един персонален детски чин под мишница. Побиват ме тръпки от мъжествеността им и съм леко готова за отстъпление, но в този миг ме прегръща една настоятелка и ме затупва здраво по другото рамо в знак на вечна дружба ежду настоятелките и доброволките. Няма мърдане.

Изпращат ме в Teachers' Lounge, което по силата на езиковите ми умения трябва да разбирам като „Учителската стая”, но влизайки вътре, учителските ми спомени не отговарят на видяното в стаята: виждам че това е една обикновена неголяма стая, с множество библиотечни рафтове с документации, и една голяма кръгла маса в средата за писане – вероятно на тая същата документация. Май така ще да е, за това служи това стайче... И вътре могат да се съберат не повече от 5-6 човека едновременно. Странно. Моята любима Кристи скача от кръглата маса, докоцуква стремгаво до мен, удря ми една дружеска прегръдка и аз разбирам, че ще се мре там,... кой знае дали няма да пренасям кръглата маса нанякъде....

Има списък на доброволците, написвам си името, адреса и часа на застъпване на смяната. Има и графа за освобождаване от смяната, но тя остава за после, като ме разпуснат.... Енергична дама ми подава да закача през врата си сиджимка с картонче, на което пише TANYA A. Кристито ми се извинява, че не могла нито да прочете, нито да изпише невероятното ми фамилно име, и ако не се сърдя, тая вечер ще бъда Таниа А., окей? Обичам да ми казват Таниа, направо все едно съм аз.... Ама как ще се сърдя, бе Кристи, ами че в цяло Колорадо няма жив човек, способен да произнесе „Атанасов/а” правилно. Ние чудеса не чакаме, така де, простено да ти е. Окей, й казвам с усмивка.

След няколко-секундно колебание, Кристито решава, че на черния ми тоалет най-много ще отива да продавам нещо в коридора до входната врата – един вид, представителна съм, няма да стана за пренасяне на чинове. Браво, Кристи, обичам те! Заслужаваш да си председателка на настоятелството - с тоя фейс-контрол направо ме уби. Абе, едно е ясно: според Кристито съм представителна, защото съм облечена съм с риза и ДЪЛГИ пантаони, ставам за продавачка. Може пък така, в черно, да продавам индулгенции на грешните родители на невинните дечица? А може би не точно?

 Продавачките на билети се оказват вече заплюти обаче – една чернокожа настоятелка и една белокожа учителка са ударили джакпота, значи какво остава за Таниа? Oh, yeah, the blinking lights! Ta-ny-ah will be selling blinking lights, is that ok? Супер, Кристи, ще продавам мигащи светлинки, каквито и да са те, ще ги продавам.

Представям си дълги коледни гирлянди с мигащи светлинки, оплетени в кашона здраво една за друга. Дали такава е моята участ? Кристи тича наоколо с гипсираното долнище на левия си крак, но намира време да ме инструктира в скоропоговорка, че трябва да подсетя някоя си Дженифър да ми донесе кашона със светлинките, намиращ се в стаята на РТА (Parent Teacher Association - което ще рече Настоятелството), в левия шкаф долу, и че трябва да проверя всяка една светлинка дали работи, преди да я подам на купувача, защото миналата година имало страааааашно много, които не работят, и че трябва да слагам парите в кутията на съседната маса, дето са двете продавачки на билетите...

А колко струват, бе Кристи?, питам удавена в тоновете информация. Кристи вече тича нанякъде, но през купчината тела, разминаващи се като свободни атоми зад нея, до мен долита отговорът „2 долара или 4 билета”.... Ясно. Окей, продавачка съм.

Първите 5 минути, докато всички тичат наоколо с кутии, чинове, храни, и кашони с чарковете на разни игри в ръце, и всеки сглобява, инсталира, слага светлинки, украсява, пренася, и се надвиква игриво с околните, хилейки се повече от шумно, са ми достатъчни за адаптация и взимам решението, че трябва веднага да се окопитя и от шашардисана продавачка на мигащи светлинки да се преобразя в чаровна доброволка, омагьоваща невинните дечица наоколо, предлагайки им никому ненужни светещи карнавални звезди (каквито всъщност се оказаха мигащите светлинки)....

Поемам дълбоко въздух три пъти, слагам широка усмивка на лицето си, и започвам да организирам щанда си и да се запознавам със стоката, разположена в голяма полупрозрачна пластмасова кутия. Добре е, че е прозрачна – така ще има по-голяма видимост. Гласност, един вид.... Светещите звезди са всъщност стъклени колиета, с опция брошка, благодарение на една игла отзад (като на мартеничките), плюс копче за включване на синята блещукаща лапичка вътре в звездичката. На всичкото отгоре, звездичката има ииздълбано лице върху нея (силно Версаче-гиби). Окей. Супер ми е стоката.

Веднага изваждам стъклена звезда една от опаковката и я пускам да мига пред пластмасовата кутия, за привличане на киентелата. Още една закачам на плашилцето, поставено като украса на масата пред мен. Още една звезда пускам да мига и я закачвам с иглата й на лявата си гръд – децата ще я гледат как мига и ще пожелаят да СИ я купят/да ИМ я купят, а татковците ще ми гледат гръдта как мига и няма да им даде сърце да ме подминат, а за майките и бабите нямам никаква стратегия във връзка с гръдта ми, но мисля да се пошегувам, че с това личице, звездата е явно е на Версаче и да стопя дистанцията между нас, ако те обаче знаят какво значи Версаче....

Целта ми е да продам всичките, за да влязат паричките в касата на училището. Пич ли съм? Пич съм, усмихнат и със святката лява гръд. Свет-свет-свет! Край, почва се!

Тълпите започват да прииждат и след като си купят на първата маса билетчетата, децата домъкват родителите си към моята святкаща маса. Аз стратегически съм пуснала десетина звезди да мигат в пластмасовата кутия и, като се прибави и святкащия ми бюст, масата ми става притегателна сила за млади и стари.

Пробвам с усмивка, но с първите 5-6 клиента, удрям на камък. Децата не са сигурни искат или не искат звездичка, но със сигурност знаят, че не искат да си хабят билетчетата, а родителите им се стискат за 2 долара, щото са пестеливци или просто няма пари в брой... А, така няма да се разберем, пичове! Щом съм там, светкаща като коледна елха, ще купувате от мен! Значи, само усмивка не стига. Още талант ще трябва. Пускам в действие целия си чар и решавам да стана нападателна търговка.

Всяко дете, чието срамежливо погледче уловя, започвам да вербувам незабавно с реплики като: „Дали такава красива звезда като теб ще иска да има още една светеща звезда като колие на врата си? Всички момчета ще гледат само в теб, ха ха ха...” Това с ХАХА-то е предназначено за майките/бабите, които се стягат като чуят за момчета...

С татковците нямам проблем, те дори не ме слушат какви ги говоря на децата им, те ми гледат светкащата цица и вадят парите. Дотук съм доброволка и половина. Парите потичат към школната хазна. Шумът на зелените банкноти (и от време на време и на сините билетчета) ме опиянява и ставам неудържима. Ъпгрейдвам уменията си до версия 2.0....

Колебливите момченца и бабите им, които смятат, че това с колието не е мъжка играчка, започвам да свалям с версията, че те ще махнат сиджимката и ще носят звездата с иглата като шерифска значка, която свети. Докато се усетят, че шерифската значка всъщност е с повече от 5 лъча, вече са ми платили, а аз ги наричам sweetie, и съм им извадила дущата с памук и светлинки, и никой не ми се сърди.

Е, две намусени баби ми връщат брак – откъснала се иглата отзад, а другата звезда спряла да светка вече. Окей, с усмивка им сменям брака с нови блещукалки, и те дори ми се усмихват в отговор. Несветещата бракувана отделям настрани, а тая със счупената игла слагам като нова мостра пред кутията, и пак съм в акция.... Прибирам парите, прибирам билетчетата, но вече вярвам че продавам радост. Значи не съм долна изнудвачка, а съм общественополезна доброволка, която натрупва пари за школото.

Уррра! Аз съм една преродена Кристи. Да вземе да ме спре някой, че тълпите на щанда ми стават като река. Едвам следя парите. Винаги съм знаела, че ако закъсам, от мен става продавач и половина, стига само да преодолея първоначалното преглъщане на това пусто достойнство. Загробя ли го, обаче, никой не може да ми устои, ни-кой!!! Дано да е така, защото бизнесът със светещите звезди върви, та трака.....

По едно време пристигат моите хора. Траяна веднага си купува звезда, щото тя е на мама човек. Всъщност – не е така, звездата неустоимо й харесва. Аз й обяснявам, че тая на лявата ми гръд също си е нейна, вече съм я платила, но тя се прави, че нещо недочува и бърза да изработи баща си да й плати и онази, дето е вече окачена на вратлето й. Жорката също не реагира на информацията ми, че звездата на мен е вече семейна. Той гледа зад звездата. Явно, стратег съм се оказала....

Баща и дъщеря си купуват няколко дузини билети и хукват във физкултурния салон за игрите на карнавала. Сега му е мястото да уточня – като казвам „карнавал”, вие да не вземете да си помислите, че става дума за карнавал с разните там костюми, маски и прочие венециански похвати.

Не! - става дума по-скоро за игрови панаир и масово веселие за децата от училището, техните братя и сестри и съвсем не на последно място – и за техните родители, баби и дядовци. Изобщо, за всички, които обичат да играят, да се съзтезават, да побеждават, да има песни и пляски, захарен памук, пуканки, плюскане, награди и прочие непорочни забавления. Май за тинейджърите има и свалки, но .... само за тях. Е, може би и за някоя и друга баба над 65, защото в нашия сплотен военен град има запазени и стройни офицери с внучета.

Та, след това уточнение – да разкажа за игрите във физкултурния салон. Подредени са една до друга стратегически и няма как да не преминеш от едната към другата, защото децата са лесна плячка.

Игра #1: На една маса има балансираща люлка – люлката се удря с гумен чук, и жабата от люлката трябва да скочи и да влезе в една кошница. В зависимост от резултата получаваш жетони – неуспешните опити се награждават и те - с един жетон, а успешните – с жетони от 5, 10 или 20 т, в зависимост от качеството на попадението. С тези жетони после ще отидеш на масата с наградите и ще си избереш подарък.