Закачило се едно мече в гъсти бодливи храсти. Минал един дървар, съгледал го и извадил мечето от трънака.

Мечката видяла какво направил дърварят и му рекла:

– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи! Искаш ли да станем другари?

– Че знам ли какво ще излезе от нашето другарство?

– Защо бе, човече?

– Ех, как да ти кажа, Мецо... "На мечка вяра да нямаш" казва народа, ама всички мечки не са като тебе, я!

Мечката отговорила:

– То и на човека не бива много да се вярва, ала виждам, че ти не си от тия хора.

Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало къде да спи. Влязъл в мечата дупка.
Мечката го приютила и нагостила с каквото има.

На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката го целунала и рекла:

– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!

– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. - Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам: миришеш на лошо.

Докривяло на мечката. Рекла му:

– А сега вземи брадвата и ме удари по главата.

Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полекичка.

– По-силно, по-силно! - настояла мечката.

Дърварят я ударил по-силно. Рукнала кръв, ала мечката нищо не казала.

Дърварят си отишъл.

Минали години. Един ден дърварят отново попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:

– Какво стана, Мецо, с раната?

– Коя рана? - попитала мечката.

– Дето те ударих по главата.

– Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих… Но думата, която тогава ти ми рече, никога няма да я забравя!...