Опасявах се, че силните разочарования от тежките неравни борби, които водихме напоследък, ще успеят да помрачат нашия хубав празник, но това не само, че не се случи, а напротив – днес ние го посрещаме по-силни, по-мъдри и по-сплотени от всякога.

Днес ние, българските учители, имаме пълното основание да се наречем народни будители, в онзи прекрасен смисъл, който влагаме, когато споменаваме светлите имена на родолюбивите просветители и революционери от възроженската ни история, допринесли за пробуждането и самоосъзнаването на българския народ.

Нашата учителска стачка, превърнала се в най-вълнуващия урок по демократично гражданство, ще остане в историята като акт на едно красиво и могъщо възвисяване на духа, в което ние, скъпи мои колеги, имахме главни роли.

Ще ви споделя и едно свое ярко и разтърсващо впечатление, за което си мисля, че мястото му е точно тук, в този постинг.

Присъствала съм на всички митинги досега, проведени в град София, и забелязах, че редом с нас застава един много скромно облечен възрастен човек, когото аз си спомням още от протестите ни пред Народното събрание през 2005 година. И тогава, в онзи студен декемрийски ден, същият този човек стоеше край нас и развяваше българското знаме, а на тазгодишните ни митинги той идва, но този път неизменно държи в ръце портретите на Ботев и Левски.



Наскоро моя колежка го беше разпитала кой е и откъде е и той й споделил, че живее в дом за стари хора в квартал Дървеница. Тя се поинтересувала защо изминава ежедневно тези големи разстояния, за да присъства на нашите митинги. А той й отговорил следното:

Защото вие, учителите, сте децата на Ботев и Левски!

Честит празник, колеги! Обичам ви и се гордея, че съм част от вас!