Настъпи часът на откровението. Днес ще ви разкажа как в
началото на юни, миналата година, отидох на работа в неделя. Разчитам на
чувството ви за хумор, за да не ме вземете за чисто луда.
Един от най-мъчителните моменти за мен е да си спомня коя
дата сме днес. Всеки път, когато тръгна да я пиша на дъската, се замислям
продължително, а децата обикновено ми се притичват на помощ, подсказвайки ми.
Както шеговито обича да казва един колега: „Ами така е, като толкова бързо се
сменят датите”.
Вече беше приключила учебната година и моите четвъртокласници
бяха излезли във ваканция. Както знаете, ние, учителите, след това
продължаваме да ходим на работа. Срещала съм незапознати хора, които живеят с
грешната представа, че учителската отпуска е дълга колкото ученическата
ваканция.
Наситеният с многобройни ангажименти край на учебната година,
свързан провеждане на тестове, изходни нива, изпитвания, водене на
документация, организиране на тържество и т. н., ми беше наложил един темп на
живот, който рязко се промени, след като се разделихме с бившите ми ученици.
Свърши първата спокойно преминала работна седмица и
предстоеше уикендът. Какво точно се случи в моята глава – не зная, но ясно си
спомням, че се събудих рано сутринта и се ядосах на будилника в телефона, че не
е звъннал. Реших, че сигурно се е развалил, без да съобразя, че, след като е
настроен да звъни от понеделник до петък, евентуално днес може да е почивен
ден.
Станах, оправих се набързо и понеже мъжът ми щеше да пътува
в същата посока с колата, се качих с него, за да ме докара до работата. (Той
също никога не знае коя дата е и въобще кой ден от седмицата е днес.)
Приближих
двора на училището и забелязах, че няма никакво движение наоколо. Необикновено спокойствие и
пустота се бяха възцарили навсякъде. Казах си, че може мъничко да съм
подранила, та затова.
Стигнах до вратата на училището и се опитах да я отворя,
но тя се оказа заключена. Още по-странна ми се стори ситуацията. Огледах се във всички посоки
– жива душа не се виждаше. Бре, какво става тук? Погледнах часовника и видях,
че часът е вече 9:00, което значи, че досега все някой трябваше да е пристигнал на работа.
Най-безумното беше, че продължих още дълго време да не вдявам какво се случва с
мен. Постоях известно време в очакване някой да се появи, но признаци на
живот не се забелязваха.
Реших да звънна на една колежка и моя приятелка по
телефона. Зърр! И в слушалката чух едно сънено:
- Да...
- Лидка, здравей?
- Здрасти.
От интонацията й ми стана ясно, че съм я събудила.
- Събудих ли те?
- Да.
- Извинявай. Обаждам ти се, защото имам проблем. Дойдох на
работа, но никой няма тук. Даже училището е заключено.
- Хм, така ли? Не знам защо е заключено. Аз днеска съм
следобед на училище.
Значи тя е следобед... Съвсем се сащисах.
- Лидка, ти разбираш ли, че се чувствам като във филм. Не е възможно
съвсем пък никого да няма...
Едва в този миг ми мина през ума, че някакво объркване
с дните от седмицата може да е станало.
– Лидка, днес е понеделник, нали?
- Понеделник е, разбира се – категорично потвърди моята приятелка.
„Може би съм попаднала в друго измерение” – беше следващата
ми мисъл. Не мога да си обясня нещата по нормалния начин. След секунда обаче чух в
слушалката:
- Абе какъв понеделник! Днес е неделя! Аз обаче още не съм
се разсънила и затова се обърках.
- Неделя ли?
- Ами неделя, я! Ти как можа да отидеш на работа в неделя?! Я
бързо идвай у нас да пием кафе – така и така съм се събудила.
Майчице, докъде я докарах! Срам и резил. Взех една роза за
приятелката ми и отидох на кафе. И разбира се - здраво се посмяхме над моята
разсеяност.
В края на следващата седмица за малко да се повтори същата
история, защото през цялата събота казвах, че е неделя, и вкъщи постоянно ме
поправяха.
Помолих нашата психоложка да направи оценка на състоянието
ми и тя ми отговори, че съм влязла в
един ритъм, от който ми е трудно да изляза. Не било хубаво това, но се случвало
понякога.
Сега разбирате ли защо не мога да реша задачката с дните?