След стачката,която се превърна в едно твърде противоречиво за мен събитие ми се струва,че ние тук  не сме си достатъчно полезни,както беше преди.Какво имам предвид :
1.Говорим  основно негативно .
2.Подлагаме всяко събитие на съмнение /и то разбира се има защо/.
3.Търсим само лошите страни на професията.
С много неща съм съгласна  и аз изпадам често   в размисли за смисъла от оставането ми в професията,но ви предлагам мойте причини ,от моето ежедневие,които ме карат да съм  все още част от учителите:
1.Обичам децата и  болшинството мои бивши и настоящи ученици  ми показват същото.
2.Преди две седмици едно дете от трети клас се осмели да чете на английски на глас.
3.След края на всеки час чувам реплика:"Як час беше!"
4.Децата от втори клас идват вече редовно с домашни,защото разбраха ,че за тях това е добре.
5.Мойте ученици от бившия осми клас са направили своите тестове и никой не е получил двойка,разбира се няма и отличници,но  това за мен е прогрес,защото аз си ги познавам!
6.Един наперен третокласник ,с особено домашно възпитание ,се извини за стореното от него в часовете.А то е да проявява пренебрежие към съученици и учител,защото видите ли той посещава частни уроци и това вече го знае.Отказваше да работи по допълнително поставени задачи с мотива ,че помагал на съученика си и нямал нужда от усъвършенстване.Но в петък ,след написаната забележка до родителите ,той се извини и поведението беше различно.
7.След побой между двама осмокласника,присъствие на полиция и други такива екстри,стана ясно ,че виновникът е син на директор.Моят работодател се опита да наложи мнението си и да го остави в училище,но с помощта на законовата уредба и на мое изказване пред  съвета, виновникът получи наказанието си.Потърпевшият ученик никога не ме подминава и се отнася с уважение към всички колеги.
Примерите са банални и съм сигурна ,че са част и от вашето ежедневие.Не ги написах ,защото  съм много велика, а се опитах да  извикам у вас позитивни мисли и настроения.В противен случай животът ни ще бъде още по-тежък.