Математиката и физиката не са за всеки или поне  не са за онези, които мислят, че не ги обичат. Така понятия като „скаларно произведение”, „сходимост на редици”, „изпъкналост” или „вдлъбнатост” на  функция звучат за много хора като далечни, много далечни спомени от „четвъртото измерение”. Но всъщност повечето определения и понятия в математиката могат да се преведат на разбираем език. Така например  -тъй като ”скалар” е еквивалент на „постоянен”, като непроменящо се скаларно произведение може да бъде назована и Деветата симфония на Бетовен. Защо тогава сходимост на редици да не е преходът на наши ученици от връх Вихрен например до базовия лагер в подножието…?  Относно  определението за „изпъкналост” и „вдлъбнатост” могат да възникнат спорове, защото , ако отвън си изпъкнал, то отвътре задължително си вдлъбнат, т.е., кух. Но! Ако отвън си вдлъбнат, то , за да осъществиш желаното от теб качество „изпъкналост”, ще трябва да ти се приложи сила с големина и посока, които обикновено не са желани от самия теб. Е, няма какво да се прави – просто „всяко нещо си има разумна цена”, както се казва в /не/ едно интервю на определящите цените. Тогава защо към понятията „относително тегло” и „относителна плътност” да не прибавим и „относително единство” – по логиката на модерното схващане за системност?  В България има поне един физик, който ще даде логично и ясно обяснение на това словосъчетание, без да претендира за Нобелова награда. А аз се сещам за оня популярен опит, при който две парчета метал, притиснати с определена сила и при определени условия, след определено време достигат до „относително единство”. Наша е вината, че не можахме да дадем нагледен пример на митинга преди няколко дни, но сме оптимисти, че ще успеем. А аз толкова издълбоко се замислих за това кой какво казва и какво и как го разбира/т/, че реших да предложа една математическа приказка. За домашно – всеки да се опита да я преведе на своя език…

Как се стигна до…

В началото бе точката.Една обикновена точка, изгубена между алинеите, изреченията на първолаците или курса на еврото. После тя – самотната – срещна до себе си друга точка /не мислете обаче, че е многоточие, може би беше някакъв случаен продукт на некачествен печат или просто печатна грешка…/  И стана така, че двете точки образуваха…  Не, не права, скъпи мои, а отсечка – защото някои подлъгаха едната да гледа наляво, а другата – твърдо надясно. И ето, че равнината се раздели на две. Едната половина самодоволно наляво , другата – по правило – надясно… Е – до тук – поносимо, може би… Но кръговратът заби клин – третото измерение…  Клинът – символ и материализация на ТРИизмерното пространство – се нарече „апликата”. Нищо страшно и сложно, разбира се – та нали всеки първокласник, че дори и необхванатото още от училищната практика детенце от детската градина , знае тази дума. Или поне – смисъла й. Та те почти всеки ден апликират, т.е., залепят определени изрезки върху непопълненото  място на белия лист, който, строго и логически точно погледнато, съвсем не е бял, но това е друга тема. Но не само децата апликират. Апликират и строителите според апликацията на проектантите и то така, че скоро тревичките, цветенцата и дърветата ще ги гледаме само на апликация. Отплеснах се, за което моля да ме извините, но си струва да си припомним колко важна е тази апликата. Толкова важна, че горките точки , които междувременно се присъединиха към нашата блуждаеща самотница в началото, вече се бяха сподобили с трите координати X,Y и Z.  И ТОГАВА НАСТЪПИ ИСТИНСКИЯТ ХАОС! Точките, които получиха индекс 1, имаха координати, храна, заплати и гарантирани успехи; тези с индекс 25 – хубост, ум, здраве и т.н., а за най-последните се оказа, че координати в системата няма и ги прехвърлиха като точки към диференцирано заплащане, опа, грешка на езика, разбирай диференциално уравнение от не знам кой си ред на неясна система. Някои уж по-оправни точки се интегрираха в други координатни системи, но повечето скоро бяха върнати в състояние, близко до неинтегрируемото Неперово число. Други се сляха в матрици и детерминанти, които , скоро след като решиха да се пресмятат, получиха много нули под кръста, т.е., под диагонала и станаха също нула. Най-подир тези, клонящи към координатите на началото на системата 0,0,0 ,се подредиха в редицата на Фибоначи и, спазвайки правилата на геометричната прогресия, тръгнаха напред да дирят спасение. Дали са относително или перманентно единство, един бог знае, но едно е сигурно – ще открият четвъртото измерение и без да са чели Теорията на относителността. Или ще затънат окончателно и безвъвзвратно в него. А ако Айнщайн се беше сетил в  Теорията си да включи и Теория на Относителното Eдинство на Точките с една /единствена!/ координата /У, съкратено от Учител.../, сигурно щяхме  да имаме достатъчни основания да твърдим, че  е българин.

                   Десислава Атанасова – учител по математика в І^-ва ЕГ – гр. Варна