Опълченците на Лидл



О, Лидл!

 

Вече три часа как тълпите

чакат да отворят вратите.

Панелките сиви трепетно повтарят

на тълпата рева.

Пристъпи ужасни! Тринайсетий път

гъсти орди бутат количките диво

и тела се блъскат, и кръв се пролива.

Псувни и проклятия! Хора кат животни!

Журналист безумний снима входа пак

и вика: “Търчете! Дайте си парите!“

И пенсиите тръгват с викове сърдити,

и „Напред!“ гръмовно въздуха разпра.

Магазина отговори с друг вик: „Ела“!

И с нов порой от проклятия и попържни

пенсионерите наши, оплискани с кърви,

бутат се и блъскат, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и с количка тича стръвно, за да може

един банан повече в нея да сложи.

Колички се чупят. Тълпите реват,

талази налитат, мачкат се, пищят.

Вият като вълци, бутат се кат овци,

и пак се натискат българите прости

като свине тичат, кой бос, кой обут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни студ.

Щурмът е отчаян, персонала – труп.

Три часа веч продават, но помощ не иде,

на работний ден края се не види,

а тълпи пенсионери пак фърчат към тях.

Нищо. Те ще бачкат честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Простаците идат; всичките нащрек са!

Поредният напън вече е настал.

Пенсионер обезумял ревна гороломно:

„Бананите свършват, мандарините също!

Затуй ли това блъскане, тез синини?

Таквоз нещо не помня и във войната дори.“

При тез думи страшни безумните орди

се втурнаха люто през тесните порти

гневни и шумещи! О, безумен час!

Тълпите озверяха напълно тогаз,

бананите липсват, краставици също

стоката свършва – тълпата прелива

и гневни, безумни по рафтове висят,

пред цяла вселена, в тоз забравен кът,

за една покупка, за малко далавера.

„По новините България нази ще гледа,

репортаж ще има, тя ще ни съзре,

ако не си купим: да мрем по-добре!“

Няма вече нищо! Има хекатомба!

Всяка стока цел е, купувача – бомба,

всяка крачка – удар, всяка душа – плам.

Прахове и мръвки изчезнаха там.

“Грабвайте млеката!“ – някой си изкряска

и пенсии полумъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни покрай празний рафт,

катурят, струпалят полуживи пак!

И персонала тръпне, друг път не видели

хора как се бутат, бедни, озверели

и въздуха цепят със просташкий вик.

Пазарът се обръща на бой и за миг

пенсиите наши, кой от кой по-болни

се фърлят да докопат храните отровни,

като виждат харно, че се свършват веч...

Но вълни не спират от орди дивашки,

грабят и се бутат все така – юнашки...

Йоще миг – ще затвори тоз магазин

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

И днес йощ интернета, щом тема зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

глупоста му дивна като някой ек,

от форум на форум и от век на век!

 

 Автор: Стефан Янков