– Заспивай бързо, че ей сега българите ще дойдат и ще те вземат – плашеше ме баба като малък, когато не исках да заспя – Ще те вземат и ще те изядат.

Завивах се през глава, като поглеждах само с едно око изпод завивката, но никакви българи не се виждаха.

Сънят ми изчезваше окончателно от страх.

– А защо ще ме ядат, бабо? – питах по някое време.

– Така. Те ядат непослушни деца.

– А как изглеждат българите, бабо?

Не бях срещал кьорав българин през живота си. Цялото село бяхме само амуджи. И целият район беше такъв. Български език научих в първи клас.

– Имат косми по зъбите… Те са джинове с космати зъби. – отвръщаше без да се замисли баба.

– Стига си плашила детето! Къде си виждала хора с косми по зъбите? – сопваше се дядо по някое време.

Да ви звучи познато? Да, просто ролите са разменени.

Тогава още бях малък. Толкова малък… Дори не знаех, че някъде там, в някое съседно село плашеха друго дете – българче, с джиновете-турци с косми по зъбите.

Всички народи си имат джинове с космати зъби. И нито един народ не може да избяга от тях. За едни джиновете с косми по зъбите са българите, за други сърбите, за трети албанците… а за всички народи по тези земи, май са турците.

Срещаш се с джиновете с косми по зъбите като малък. Още не осъзнал света. Срещаш ги в думите на баба. Плашат съня ти. Навлизат до мозъка на костите в съзнанието ти. Заспиваш трудно… После сънуваш кошмари. Грабваш меча и ги разбиваш до един. Ставаш герой! После порастваш, но от джиновете с косми по зъбите не може да избягаш никога повече. Остават да живеят в теб.

После поотраснах и аз. И изведнъж нещата се промениха. Оказа се, че джиновете с космати зъби всъщност сме били ние – турците. И сме изяли много българчета. Милиони, милиарди дори. Яли сме не само българчета. Яли сме деца на три морета… на три континента… на три планети…

Каза ни го Иванчо Чушката – учителя ни по история. Ставаше целия червен, когато разказваше в час как турците клали българите. Затова му викахме Чушката. Очите му ставаха големи, а от устата му хвърчеше плюнка. Заприличваше на джин… Но косми по зъбите нямаше.

Аз се разплаквах винаги по време на неговите разкази. А другите деца ми се подиграваха.

– Другарю учител, не разказвайте. Пак ще се разплаче. – предупреждаваха децата Чушката следващия час.

– Да реве. Ние как сме ревали?! Петстотин години са това! – отвръщаше Иванчо Чушката и започваше да разказва с още по-голям патос.

В тези моменти започвах да се мразя затова, че съм се родил турчин… Исках да умра…

– Дядо, защо сте клали българите? – питах дядо в къщи.

Той нищо не отговаряше, а продължаваше работата си. След малко обаче оставяше всичко и сядаше под някоя сянка. Свиваше си цигара. Като я запалеше ме взимаше на колене. Как само бодеше брадата му докато ме целуваше, а цигарата му ухаеше толкова хубаво. Миризма на тютюн, смесена с миризма на пот. Никога няма да забравя аромата им…

– Виж, моето момче, аз не съм убивал никого. Знаеш ме, че муха дори не убивам. И баща ми не е убивал. И неговия баща също. Цял живот са работели земята си, с двете си ръце. Преди много години е имало война. По време на война става всичко. Но кой каквото е направил, вече си е платил пред Всевишния. Рано или късно всеки си плаща. Клали са и едните, и другите, моето момче. Има два вида хора. Едните са такива като мен – не убиват за нищо на света. Само ако им закачат семейството. Тогава и аз бих убил… А другите са просто боклуци. Пази се от боклуците. Боклукът може да е българин, може и да е турчин… Може да е всякакъв. Той няма род и вяра. Той просто е боклук.

Минаха много години. Живях сред българи. И продължавам да живея. Живях сред арменци, араби, негри, сред цигани и сред какви ли не още… Хора с косми по зъбите не видях, но боклуци срещнах много. Дядо се оказа прав…

Боклуците нямаха някаква определена вяра или род. Срещнах много хубави българи, но и много боклуци. Срещнах и много добри турци, но и от тях срещнах много боклуци. Глупав арменец само не срещнах никога… Глупави турци и българи – колкото щете. Но и сред арменците има боклуци.

Срещнах и джинове. Нямаха косми по зъбите. Сегашните джинове са такива. Много е трудно да ги разпознае човек. Живеят сред нас и се усмихват даже. И боклуците живеят сред нас.

– Не приличаш на турчин – забелязваха някои.

– Да, обръснах си космите от зъбите сутринта, докато се бръснех – отговарях им веднага, без да се замисля. Не разбираха какво исках да им кажа.

– Сигурно си еничар… или потурчен българин… То в България турци няма. – продължаваха, гледайки умно.

– Сигурно. А какво значение има? – отговарях.

Научих се да не споря с боклуците. Просто няма смисъл да се спори с тях. И звезди да им свалиш от небето, те мнението си не променят. И са толкова убедени в това, което казват… Пристъпват гордо напред и на един дъх рецитират това, което са научили от Иванчо Чушката. Или от такива като него. За тях други мнения не важат. Важни са само думите на Иванчо Чушката.

Отдавна убих джиновете вътре в себе си. Станах като моя дядо. Моето дете не го плаших с джинове. И то не знае какво е джин с космати зъби. Не знае, че всички ние носим джиновете в себе си. И някога дори може да се превърнем в тях. Дори не подозира, че любезно усмихващия се съсед някой ден може да се превърне в Аркан. Съученикът, с когото сте седели на един чин, в един момент може да се превърне в жива бомба. Но аз знам, че дори дядо може да грабне оръжие и даже да убива. Толкова е лесно всичко това.

Да, аз моето дете не го плаших с джинове. И знам, че никога няма да се превърне нито в Аркан, нито в жива бомба. Но да разпознава боклуците го научих.

Не съм спокоен… Откъде се навъдиха толкова много боклуци и джинове с косми по зъбите напоследък?

Препечатваме текста от фейсбук профила на г-н Ефраимов, с негово разрешение. Публикуван е на 30 юни 2016 г.