Скъпи колеги от всички български училища и детски заведения,
Стачкуваме шест седмици, но "отнийде помощ не иде". Къде е "Радецки, за да пристигне със гръм?" Къде е "Столетов, наший генерал, който да ревне гороломно?" Къде са нашите "опълченци, на чиито плещи България повери децата си, надеждите и себе си дори?"
Ясно е, че само на себе си трябва да разчитаме! Напред сме с едни гърди: осъзнахме илюзиите си, че някой друг, вместо нас, ще се грижи за нас. Онзи, който се освобождава от своите илюзии, се доближава до Истината, а само тя може да ни направи Свободни! Свободата не се получава наготово. За нея трябва да се борим умно, търпеливо, уравновесено и с вдъхновение, но без заслепение!
Предлагам ви да продължим тази си стачка до тогава, докогато тя престане да бъде резултатна за общото ни пробуждане, но още отсега да мислим за следващата ни стачка. Според мен, тази ни стачка е най-голямата ни подготовка за нея!
Ще задам към себе си и към вас следните въпроси:
Първо, какви са поуките ни от досегашните ни стачки? И въобще учим ли се ние, учителите?
Второ, в какво сгрешихме не един и два пъти досега? И осъзнаваме ли, че "Когато те излъжат веднъж, това е чужда грешка, но когато излъжат два пъти .- това е твоя грешка"?
Трето, можем ли да имаме доверие на  досегашния си подход към собствените ни проблеми?
Четвърто, ще продължим ли да разчитаме на робската инерция "Друг да мисли вместо мен, язека немам време за това...."?
Пето, можем ли да имаме доверие на досегашните синдикални организации при показаните от тях досега резултати?
Шесто, какви мерки трябва да приложим, за да имаме по-добри резултати, ако искаме да запазим синдикализма все пак, при условие, че приемем, че досега в България все пак е имало някакъв?
Седмо, какъв подход трябва да приемем към съществуващите синдикални организации: на обвинения и разцепление? Или на смел и честен разговор и разделяне с онези ръководители, които не са се оказали на нужната висота?
Нека тук подчертая, че, според мен, няма да мръднем и сантиметър напред, ако обявим синдикалните водачи за "предатели", а - себе си за "невинни жертви". Колкото и да ви звучи "съглашателски", аз няма да си губя времето в обвинения по адрес на Тренчев, Христов и Такева, а ще мисля за своите грешки досега. Ще мисля сериозно защо съм им се доверил? И какво да правя занапред: да продължавам ли да им гласувам доверие или не?
Осмо, ако осъзнаем, че трябва да променяме синдикалните организации така, че искаме да използваме досегашната организация (която много трудно се изгражда наново), то каква е вероятността да променим същността на синдикалното ръководство така, че да не допускаме занапред провали?
Девето, готови ли сме да допуснем обобщението, че "сме загубили" борбата, след като за първи път мнозинството от народа ни обърна внимание въпреки огромната машина за страх и лъжи, каквато са средствата за масово оглупяване?
Десето, каква съдба искаме да имаме?: на легендарния герой Че Гевара, който беше заловен от офицерите на ЦРУ в джунглата на Боливия, след като се опитваше да поддържа идеологията "революция до безкрай..."? И който беше убит почти незабавно, защото примерът му беше заразителен? Или примера на "скучния" Фидел Кастро, когото така наречената "демократична" преса продължава да нарича "диктатор", но не може да обясни защо световно известният колумбийски писател Габриел Гарсия Маркес (носител на Нобелова награда за литература) му е личен приятел? Тази "услужлива" преса не може да обясни и това, че Кастро (наричан от нея "убиец на кубинския народ") избегна успешно десетки опити за покушение, организирани от ЦРУ над него.  Но  "диктаторът"  Кастро  поведе и доведе до успешен край кубинската национална революция след едно на пръв поглед неуспешно нападение над една казарма. Защото не се вманиачи на тема "победа на всяка цена", а успя да извърши умно и навременно "изтегляне на силите" от полесражението така, че при втория път вече беше взел поуката от първия.
Единадесето, известно ли ви е, че в Южна и Средна Америка има партизански движения, които се ползват с подкрепата на свободната преса по света там, където все още е останала тя и именно тази подкрепа попречи на военните агенти на САЩ да ги избият? И известно ли ви е, че много от тези партизански движения се подкрепят от мнозинството от народите там, въпреки централните власти там?
Дванадесето, каква е връзката между тези събития в други страни и нашата стачка? Можем ли да се учим от опита на други борби? Или нашата е първата в световната история и ние сме първите, така че от ничий друг опит не можем да се учим?
Тринадесето, разбираме ли, че всякакви твърдения от типа "Българското учителство повече няма да се вдигне на стачка" наливат вода в мелницата на отчаянието и всъщност единствено те унищожават добрите последици от нашите усилия?
Четиринадесето, ще допуснем ли чувството на отчаяние да ни победи, след като имаме опита и на Априлското въстание? В края на което Бенковски казва пророческите и оптимистични (а не песимистични) слова: "Ние не се борихме напразно, защото забихме ръждясал кинжал в сърцето на турската империя, който тя няма да може да извади, без да се разпадне..."
Петнадесето, ще пропуснем ли да осъзнаме, че огромното мнозинство от нашите ученици вече ни уважава истински? И беше изненадано от нас?  Но в добра посока? Родителите им също!
Шестнадесето, бяхме ли добре подготвени предварително за стачна борба?

Стига дотук! Стига засега! Нека психолозите-манипулози се потят и да съветват своите работодатели, но няма да ни победят, ако ние не се обявим за победени!
Скъпи колеги, може да ни победи единствено собственият ни страх и отчаяние! Ние няма да го допуснем обаче! Ето това психолозите-манипулози няма да успеят да сторят, колкото и да се стараят, защото те не знаят какво замисляме занапред. Защото те не вярват на нашата откритост и вярват единствено на разни конспирации и заговори. Но съветите им ще рухнат много скоро, когато българските учители направим следващите си стъпки към Свободата!

ИЗТЕГЛЯНЕТО НА СИЛИТЕ НЕ Е ПОРАЖЕНИЕ! ТО Е НАЙ-МЪДРОТО РЕШЕНИЕ ПРИ НЕРАВНИ БИТКИ И ЛИПСА НА ДОБРА ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА!

Пиша с любов към всички мои колеги, които ме накараха не само още повече да се гордея, че съм учител, но и да бъда убеден, че НИЕ СМЕ НРАВСТВЕНИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ В ДВУБОЯ "ИСТИНА - ЛЪЖА"!

И какво бихте казали за един Национален конгрес на българския учител, на който да изпратим свои представители от всяко училище? Да съберем пари и да си наемем достатъчно голяма зала, в която да обсъдим много добре своето минало, настояще и бъдеще като учители-будители?

Ваш колега от Благоевград,
Росен Ангелов