Предлагаме ви немного задълбочен анализ на песента, с която България се прочу по света. Според нас този текст заслужава повече внимание от страна на MOH по повод предстоящите матури: 
Но ан кен ту гету сивмен
но йон клиз тожу маливе
уен а гезажу завате на налечу моооо
Йо уонуз Тунай-Мулинай

йон соля шоооо
Йес и шооооо, уууоооооооуууу… Кен Лиййййййй,

Ту либу-дибу, Даучо,
кен лий, кен лий ведю мо.
Кен Лиййййййй, ту либу-дибу, Даучо,
Кен Лий, Кен Лий ведю мо. 
Българската лирика изобилства от неразбираеми думи и изрази, като например "притома", "самси", "дълга от лист отронен сепва", "в буря скършен злак" и тъй нататък. Те служат за засилване на загадъчността на израза и допринасят известна „поетичност” или „не-делничност” на творбата. Така че корените на песента „Кен Лий” трябва да се търсят именно в литературната ни класика. А големи поети като П. К. Яворов, Д. Дебелянов и П. Славейков са създали почвата за появата на такива поетически крайности в бъдеще.

Но да се вгледаме в съдържанието на тази песен. Единствено можем да се осланяме на интуицията при разгадаването на дълбокия й смисъл. Ето, тук очевидно става дума за лирическия герой Кен Лий, който по всяка вероятност е каратист, пряк потомък на именития Брус Лий и порнокралицата Мико Лий. Иска да бъде като приятеля на Барби – Кен, и обича кренвирши „Кен”. Произхожда от рода Тунай-Мулинай.

Другата колосална фигура, която се набива на очи в текста е Даучо, по всяка вероятност албански манафин, дошъл да прави шопинг на „Илиянци”, където се натъква на каратиста Кен Лий. След като му отправя обиди от порядъка на „Йон соля шоооо! Йес и шооооо, уууоооооооуууу”, Кен Лий побеснява и му казва: „Ту либу-дибу, Даучо”. Разбира се, последното няма нищо общо с внушенията, които прави Ботев в своето стихотворение „До моето първо либе”.

Лирическият герой Кен Лий в типичния си стил, разкрит още в стиха: „но йон клиз тожу маливе” приканва Даучо да си избере дали да бъде бит или нещо друго. Другото е заложено в глагола „клиз”, който се родее със сръбското „клецам”.

Логично е и да се предположи какво отговаря с хладното си мълчание Даучо: „Клецай ме, че поне няма да го усетя”, което от своя страна е кръвно оскърбление за всеки уважаващ себе си каратист (за това съдим по стиха: „уен а гезажу завате на налечу моооо”, към който лирическият разказ се връща като бумеранг.

Този конфликт между цивилизациите има нещо общо с фундаменталното „Даваш ли даваш, Балканджи Йово”, само че се пренася далеч в нашето съвремие с което разширява до неимоверни параметри темпорално-пространствения континуум на творбата.
по идея на Георги КАЛЕНДЕРОВ