24 Април, 2007 г.

От няколко дни не съм писал... Явно не съм имал нужда да го сторя.
Днес беше много интересен ден.
Събудих се в 7:00 и бях спал едва 6 часа, защото предната вечер четох книга, която много ме бе завладяла и ми беше много интересна.
Трябваше да се запътя към лекции, които бяха на края на града и с голямо усилие на волята успях да се надигна от леглото, да си измия лицето и зъбите и да се запътя към университета.
До сградите, които са толкова далеч има около трийсетина минути пътуване, което мина отново в четене. Толкова бях вглъбен, че едва не си изпуснах спирката...
Та.. Влизам аз в университета, насочвам се към въпросната зала, където щяха да са лекциите и през прозорците виждам, че хората, които са там са прекалено малко за лекцията по механика 2 (където обикновено залата е почти пълна).
Влизам аз все пак вътре и установявам, че професорът не е нашият професор по механика и води лекциите на немски. Освен това на дъската се мъждукат уравнения в които присъстват неща от рода на C2H5OH, което ме навежда на мисълта, че иде реч за Химия и че съвсем не съм си попаднал на мястото.
В следващия момент разбирам, че днес е вторник, а във вторник по принцип имам лекции по Микровълни и Радио-честотни технологии (не знам как иначе да преведа), които се намират на около десет минути от вкъщи.
Нарамих раницата отново и се запътих към спирката, където зачаках. Бях си купил два кроасана с кашкавал, които похапнах набърже, докато трамваят дойде.
Връщането мина отново в четене и пак за малко да си изпусна спирката...
Тъй като бях значително закъснял за другата лекция, реших въобще да не ходя и се прибрах вкъщи, където продължих да чета.
По някое време се уморих и легнах за десетина минути, в които заспах дълбоко и после се събудих, за да поема към работа.
Минах през студентския стол, където похапнах набързо някаква гозба със зеленчуци, пържени картофи и зелена салата.
След това си хванах влака за работа и продължих да чета.
До работа имам около петдесетина минути, които минаха много неусетно. Там си взех едно кафе и заседнах пред компютъра, оправяйки някакви статистики и таблици, което напълно погълна времето ми за следващите четири часа.
Тук идва момента да вметна, че заедно с един колега (българин) от работа, посещаваме заедно курсове по руски за напреднали, които се намират в трети град, разположен между този, където работя и този, където живея.
Та, разбрахме се с него към 16:55 да мина да го забера и да си хванем влака за въпросния град, за да не закъснеем, но явно при него имаше много работа и не можа да си тръгне.
Отидох сам на курса по руски, който се посещава от около десетина души, сред които има един украинец и една украинка, един евреин, един турчин, четирима австрийци (две момчета и две момичета) и двама българи (ние). В случая бях сам.
Та... курсовете по руски са много приятни, защото са ми някак лесни, след като съм учил 4 години руски в България и протичат много интересено.
По-голямата част минава в диалози и ситуации, които разиграваме напълно реално и се получава нещо като импровизиван театър.
Учителката се оказа българка и това просто завърши цялостната картинка.
На края на курса всички заприбираха нещата си и се отправиха към вкъщи, а аз се заприказвах с нея и тя ме покани съвсем спонтанно на някакво българско събиране, където щели да представят Българската култура и традиции.
Тъй като нямах други планове, освен да се прибера вкъщи и да гледам Манчестър Юнайтед – Милан, пиейки бира, реших, че ще ми е по-интересно да я придружа и да присъствам на нещо, на което не съм присъствал досега...
Явно бяхме малко закъснели, но когато стигнахме до въпросното заведение и зала към университета, видях българския флаг и едно момче, което свиреше на цигулка някаква много приятна мелодия.
Учителката ми по руски каза, че е българин и, че живее в общежитието, в което бяхме...
Тук трябва да спомена, че това съвсем не ми приличаше на общежитие, или поне приземния етаж, защото заведението беше много приятно и имаше голяма видео стена, а също така имаше нещо като огромно фоайе, накъдето се насочихме малко по-късно.
След като момчето спря да свири и всички го аплодирахме, успяхме да се вмъкнем в заведението. Не беше препълнено и определено беше приятно да видиш толкова много хора в добро настроение, повечето от които – българи.
Г-жа Дамянова ме запозна с някаква компания и ме покани към фоайето, където щяха да се играят хора.
Хора съвсем не мога да играя, освен ако не съм пил, и то – подобаващо, но наскоро ме учиха да играя право хоро.
Та, това, което си спомнях бе – тръгване с десен крак, три стъки встрани, ляв крак напред, ляв крак назад, десен крак напред и пак – всичко отначало.
Взех си една бира и зачаках, докато малката зала се понапълни с хора и започнаха да се чуват български хорА.
Почти моментално повечето се хванаха на хорото и заиграха в много отмерени стъпки.
Мадамата, която водеше хорото бе някъде на моите години и развяваше някаква бяла кърпичка много умело. Определено имаше чувство за ритъм и стъпки и дори импровизираше на моменти.
При второто или третото завъртане на хорото, докато минаваше покрай мен, ме хвана за ръка и ме включи в него.
Нямах никакво време да протестирам или да се възпротивя, а ми стана и интересно. В началото ми беше трудно да си припомня какво тончо ми бяха показвали, а когато почти успях, ритъмът се забърза и съвсем се угелпих.
След като свърши хорото я помолих да ми покаже стъпките бавно и успях да възпроизведа всичко много бързо.
Започнаха други хора, в които нямаше шанс да се включа и заседнах на един стол, пийвайки бира.
От новото си местоположение успях да се вгледам в момичето по-добре.
Имаше някакво специално излъчване... не знам как да го обясня... Някои хора просто сияят и са много чаровни. В нейния случаи, чар и красота се преплитат много интересно.
Тъй като бирата ми свърши, отскочих до другото помещение, за да си взема още една.
Там вече излъчваха мача и се загледах за около 5 минути, като много се колебаех дали да не остана сам и да го изгледам целия, или да се върна в залата, където се играеха хора.
Все пак, усещането, че нещо интересно би могло да се случи надделя и се върнах отново точно в момент, когато отново пуснаха някакво право хоро, в което можеха да се включат и гостите австрийци.
Стъпките вече ми идваха от само себе си и ми беше някак приятно да участвам в танца, като това не ми костваше никакви усилия, а напротив – разтоварваше ме...
Има нещо магическо в хората и в това, че толкова много хора участват в тях... все едно енергиите им се сливат....
Вечерта продължи с още по-засукани хора, където останаха само най-добрите, но беше интересно дори само да се наблюдава.
Когато всичко свърши и всички започнаха малко по малко да се разотиват, видях, че въпросната девойка говори с някакви австрийци, които я питаха нещо и явно всички щяха да се разотиват.
Много ми се щеше да си кажем чао и точно в този момент, тя прекъсна разговора с тях и дойде при мен.
Оказа се, че е от Бургас и че също щяла да се записва на курса по руски, но нещо не съвпадал с лекциите й и не успяла. Попита ме дали съм отскоро в Австрия, а аз й казах, че съм тук от почти 3 години. Оказа се, че и тя е от горе-долу толкова.
Казах й, че ми е било много приятно да се запознаем и че ще се радвам да се видим пак... (В края на събирането казаха, че на 4ти Май ще има ново 4-часово събиране, където който иска може да присъства отново, което ми се стори добра перспектива да се видим отново, а не ми се щеше да настоявам за телефонен номер и т.н.)
Та така се разделихме...
Като се прибрах вкъщи влязох в един сайт на университетите тук, където много от студентите създават свой собствен профил и качват снимки и информация за тях. Нещо като www.Atol.bg за България.
Написах само първото й име (а и друго не знам), и сайтът веднага ми изкара нейния профил, където имаше качени и няколко снимки. Нямаше как да я объркам.
Добавих я в списъка си с „приятели” и й писах кратко съобщение.
Та...
Ще ми е интересно да се видим с въпросната лейди на 4-ти май (ако дойде) и ще разказвам какво по-нататък се е случило (ако се е случило нещо изобщо)... :)
Толкова от мен засега...
...продължението следва...

00:29, Сряда