По принцип няма кога толкова да си поприказва човек по време на тренировка, но след това се събираме и се пие по бира. Вади се бирата от хладилна чанта, приказва се малко и после - кой откъде е.
Бях последна с обличането. Както винаги. Как да е. Излизам от съблекалнята, всички са се събрали. Михаел (абе май в крайна сметка Михаел се казва) и той. Пред него една каса бира, сочи ми я. Не, мерси, казвам (така и не се научих да я пия тая бира, срамота вече 5 години и кусур в страната на бирата). Има повод, казва. Предположих, че е рождения ден на Бербел. Тя наистина имаше рожден ден.
Не. Сочи себе си. Той има повод. За бога, защо не ми го каже направо и веднага? Сочи себе си и кима. Не я разбрах тая реакция. И ти ли имаш рожден ден, питам учудено??? Не. Заминавам за Индия.
Шах с пешката. Останлите ми две-три мозъчни клетки бяха съсредоточени само върху едно: да не изглеждам прекалено втрещена/учудена/нещастна/засегната/...
Верно? - питам. И защо?
По работа. Ще работя там.
Кога заминаваш?
На 9ти. (не уточни месеца, така че: юни).
И кога ще се върнеш?
След две години.
Седнах до него. Седнах си на раницата, нямаше стол. (Господи, той е толкова огромен!) Айде, казва, вземи си бира, черпя. Преди да успея да му откажа пак, вече беше отворил една за мен. Наздраве, казва ми.
По принцип не харесвам стандартни реакции тип „пресилена радост“. В смисъл, много щеше да ми е лесно да кажа уау, браво, супер, много готино, това е страхотна промяна! Щеше да е учтиво и любезно и може би в рамките на добрия тон. Той щеше да благодари и да каже, че да, наистина, с нетърпение очаква да види какво ще му се случи, че всичко е уредено, че парите са добри .... не знам. Но, както казах, не харесвам такива реакции.
Е? Радваш ли се? - питах. Винаги е искал да отиде в чужбина, така че да, макар че Индия не му е била никога фаворит. (Така си и мислех.)
Аха.
И за да е цялостна работата... – продължи той, всъщност не знам аз ли не чувах добре, или той си говореше тихо, тихо и някак спокойно, почти кухо, не, просто без ... без тържественост и театрални изпълнения. Като най-обикновено повествование. Изречения просто. Сякаш не говореше на мен... – направих преложение за женитба на приятелката ми.
Да, нали, ново двайсе! Господа с бяла брада се хили, знам, там на небесната твърд, а аз само цъкам (наум) и нищо, казвам си „после“. После. После ще асимилирам информацията, сега е по-важно да съм тук.
А той се оказа от хората, които са душата на компанията. Знаех си, да, някак го знаех, честичко ми се слуцва да си харесам именно от тоя род хора. Поприказвахме компанията и туйто.
* * *
Е, казвам си вече на път към къщи, аз реално погледнато все пак взех каквото ми се полага. Може той да не ми го е дал, ама аз пак си ги взех!И всъщност (блъсках здраво педалите, макар че не бързах за никъде) то не е ли така винаги? В смисъл, ти си взимаш.
Представи си следната картинка:
Той и тя, лунна нощ, звезди, небе, клонките шепнат незнамсикаквоси, идилята е пълна. Той я хваща за нейната ръка и промълвява тихо: "Искам да ти дам цялото щастие на този свят!".
Грешка! Какво ще й дава той - нищо не може да й даде, ако тя не си го вземе. От тая гледна точка по-правилно би било нещо от рода на
"Искам да ти дам възможност да бъдеш много щастлива" или "Искам да бъдеш много шастлива с мен". Нещо такова. А дали тя ще се възползва от промоцията, вече е отделна работа.
* * *
И тъй, цяла неделя ми беше едно мръчкаво. Учих малко, после побягах малко на обяд. 10 обиколки - чиста работа. Колкото да ми се раздвижи мисълта. Ама едвам ги пробягах. Предния ден се бях уговорила на кафе с една приятелка - българка, но не ми се ходеше. Като не съм в настроение и НЕ ЗНАМ ЗАЩО, не ми се среща особено. Ами да играеш на "при нас е весело" е свързано с вътрешно напрежение, което не обичам да си причинявам. А да седна да се оплаквам - бе то може и може би би помогнало, но по ред причини и това не винаги ми е комфортно. Просто защото синдромът "не-съм-в-настроение" е нещо, което приятелите ми може да поразръчкат, но няма да го премахнат наистина. Това е, в общия случай няма смисъл да ги занимавам. Но се срещнах, де, с проятелката-българка и с още няколко човека, пихме кафе и поприказвахме малко на общи теми. Поразведрих се, да, разбира се, то добре, но за мен тия работи са мижи да те лъжем. И после си тръгнах, все още с тая неясна глобална негативност. А хубав ми е животът, казвам си. Интересна ми е работата... Доводи разни. Вярвам им напълно, така е, но ... не е това. (не това ми е проблемът). Айде, ако не друго - усмихнах се на себе си - поне да впрегна комплексите си в нещо плодотворно: отидох малко на фитнес. Нямаше нужда днес, бях бягала вече, стига толкова. Но едва ли пък щеше да ми навреди.
И не щеш ли, той беше там. Сигурно тайно съм се надявала да го видя.Здрасти, едно-две изречения. Толкова.
А мен ми мина веднага тва дето така ми се спеше! И всичко...
Е, как' Сийке, освен неврозата като че ли мен ме гони и склерозата, та забравям за туй, че тез идиотски мисли и запушени настроения винаги се дължат на нещо простичко.
Мда, май много бързо бях обявила случая за приключен и го бях защръкнала в папката "Отминали Истории". Много бързо и много куул, ама оная другата (ще я бия тая, казах!) още е на петата обиколка.