В стаята ми (общежитийната) няма часовник.

От прозореца на стаята ми се виждат дървета. Всъщност само това. Хора не. Улица не.

Зеленото успокоява.

А навън няма вятър. Клоните не се поклащат. Имам чувството, че през цялото време гледам някакъв зелен плакат.

Едно приятелче ми е дало едни доста слушабилни дръменбейсчета да ме зарибява с тях. В момента се зарибявам с тях.

Всъщност в момента ми е все тая какво слушам.

А, имало малко вятър. Клоните помръднаха.
След няколко часа клоните ще са си същите, само дето фонът ще се е променил. От светло в тъмно.

В нашето общежитие си имаме чистачка. И домоуправител си имаме. Ако се счупи нещо, той го поправя. Имаме си секретарки, психоложка и даже поп. Водят се на длъжност.

Всичко си имаме, само едно си нямаме:

леля Лефче.

В детската градина си имахме леля Лефче. Тя не беше една от другарките. Всъщност не знам каква се водеше, но беше винаги там. Набита и ячка като теленце, леля Лефче винаги ходеше с бяла престилка. Имаше ужасен характер. Караше се на поразия и ни овикваше много нас децата – с основание или не. Така и съм я запомнила – хокаща и зла.


* * *


А сега същото нещо с други думи.

Ето, че колкото и да се дърпах (няма пък няма пък!), все пак се случи и на мен. Това де ... таковата. Туй де ...

... ами ... ха сетете се сега. Кой слуша November Rain сам в събота вечер? А кой слуша Losing my Religion?

как кой? ми аз!

... като никога ...

Направо не е за вярване. Има неща, които се случват принципно погледнато само на другите. Само другите умират, печелят от лотарията, хващат спин, гъбички и бременност, влюбват се и страдат заради това.

Не ме ловят мен тея работи. Не аз вих като псе вчера на фона на въпросните (и подобни) емпетройки. Абе не. Аз съм вече “на възраст” и имам опит. Освен това съм самостоятелна, независима и куул. Освен това ...


... а пък сега съм си вкъщи в стайчето. Сама виждам колко е абсурдно да съм тук сега и да не правя нищо смислено. Точно в момента даже и не съм в състояние да се сдухам като хората. Превключила съм на вълна “непродуктивност с елементи на цинизъм”, което си е чиста проба защитна реакция. Соча се с пръст и се вземам на подбив, а после сама се кискам и си прикривам усмивката с длан..

Та, сама виждам колко е тъпо и безсмислено е всичко това (голямо момиченце съм вече!), обаче а де! Що не предприемам нищо друго, ами просто пускам следващата песен? Чакайки Нещото да се случи? Онова, което съм нарочила като Единствено Нещо. (някой да спомена нещо за независимост преди малко?)

Добре де, ще внеса все пак малко яснота, колкото да не си говорим само празни приказки. Въпросната Причина трябваше да ми се обади преди около седмица. Един мистериозно и необяснимо (за мен) лаконичен мейл – досущ като телеграма - и оттогава ни вест, ни кост. Това бяха фактите. Тоест липсата на такива. Това е, нищо повече.

Нищо повече.

Не се е случило нищо повече, гарго рошава. Нищо лошо. Единственото, което е, е че нямаш никакво инфо...

Сега е моментът някой с блясък в очите да ми изрецитира поучителната фраза: Липсата на новина е добра новина (или нещо такова). Въпросният сладкодумник си заслужава един звучен шамар още много преди да успее да лепне усмивчицата на края на изречението си. Защото не знам за вас, но мен неизвестността ме влудява повече от Лошата Новина. Към Лошата Новина (ЛН) можеш да се адаптираш. Не казвам, че е лесно, нито пък, че е приятно, но все пак... Сега напълно не ми е ясно към какво точно трябва да се адаптирам. Дали да се радвам, защото ме обича, или да се мъча по някакъв начин да си го избия от главата, защото, примерно, е решил да ме зареже.

И така ... ни напред, ни назад. Затова съм си в стаята и гледам дърветата. И чакам Нещото да се случи. Или поне да дойде леля Лефче, да ме плесне пет-шест пъти по задника, после да ме изгони от стаичката навън - под заплахата на точилката (или на оня прът дето е парцала на него), като хвърли подире ми телефона. (И гримовете, лельо Лефче, гримоветееее!)

Но нейсе. Сега ще си пусна нещо друго (от тоя дръменбейс ме заболяха ушите). Мда. St. Teresa by Joan Osborne. Любима песничка. Скоро ще стане достатъчно късно, за да си легна. Може пък да сънувам нещо.