Възможно ли е да се самовглъбя до такава степен, че да забравя времето, пространството и хората, които ме заобикалят?

         Понякога имам желание да се загубя сред мислите си и колкото и да ми говорят да не ги чувам, да съм глуха и няма за тях. Просто да не мисля. Да не притежавам тази чувствителност, която ме кара да изтръпвам при нападенията на хищниците по “Анимал Планет”, да не настръхвам докато слушам гласа на Ела Фитцджералд или Трейси Чапман, да не усещам нищо в гърдите, когато си мисля за теб.

Възможно ли е да забравя? – като сън, който няма да бъде реалност, да те изтрия от съзнанието си. Нещо, което съм пропуснала на прага на стаята, където съм в момента. Забравен спомен, към който никога няма да се завърна отново. Да не летя в небето, като цвят на глухарче издухан от полъхът на детската уста.

Да забравя парещото докосване на листата от рози, които така умело бяха разпилени по леглото. Да не си спомням онази първа нощ, в която целият мрак се превърна в една феерия, спираща дъха и превърнала сърцата ни в стон.Онази свръхчувствителност, когато те докоснах и цялото ми същество изтръпна.

Ти беше като хищник,който умело наблюдаваше и чакаше удобния момент за атака над своята жертва. А, бях ли наистина жертва или просто не исках да приема думите ти за истина и всеки един момент на мисъл, беше още една вълна надежда, разбиваща се в скалите на моментното ми безверие?

Ти беше онзи трепетен полъх, от който настръхвах. Излизащ от устните ти, ме караше да треперя и да очаквам момента на собствената си гибел в твоите ръце. И чаках настръхнала, стаила дъх. Очаквах гибелта, която щеше да утоли жаждата на мислите и щеше да превърне порива в изкуство.

Ти не обеща нищо, дори ми каза някой истини, може би за това те пожелах толкова силно, неисках да приема истината, аз исках да я преодолея в твоите ръце. И изпаднах в твоята немилост, след онази пагубна нощ. Исках да бъда и бях, там където хиляди искат, но само аз успях. Предизвика строго съзнанието ми да повярва и му забрани да се влюби и сега при вкуса на забранения плод не усещам нищо друго освен горчивина наподобяваща сутрешното ми кафе. И се будя с тази същата горчивина, която ти в мен насади, като цвете на любовта, но прогни в сърцето корена на своята.

Сега дори не искам да се връщам назад, когато ми вдъхваше надежда и беше милостинята за моята невярваща душа. Няма да се върна назад, за да си спомням милите думи или лошият вкус останали след теб. Ще се върна назад, за да мога да си забраня това действие – когато отворих вратата в сърцето си и те пуснах. Пуснах те така, както само чувствата на любовта могат да го допуснат. Неясните изречения, които мислите ми създават в момента са плод на твоето съзнание, насадило се в мен, от момента в който ти си отиде.

Наследих негативизма с който ти зареждаше всяка мисъл по преди, но сега искам да забравя всичко, да забравя и теб. Искам да се върна в преди и просто никога да не отворя тази врата…