За летящите рапанчета

от shtepselinka на 19 ноември 2008, 15:25

Категории: Страст, желание, привличане
Ключови думи: тегаво

 
Седя си и си мисляяяя.... (дано накрая само не се окаже, че само си седя... )
А бе мама му стара... как успявам все да се вкарам в някой филм?!
Актриса да бях нямаше да ми намират толкова работа!
Най-забавното в цялата история е, че така "добре" успявам да си изиграя картите, че накрая дори нямам право да се накрещя едно хубаво на субекта, ами си рева кротко и тайно да не ме усетят всички, които с удоволствие ще се възползват от случая да кажат: "аз казах ли ти!"

 


Та такааа и тоз път така съм се оплела, че направо не ми се разплита... като си представя какво трябва да си причиня... И в тоя ред на мисли продължавам да си сънувам феерии, да очаквам залдо романтични сбъдки и да стрелям погледи нахалост белким дъ спешъл уан се завърти накъмто мене и реши да ме открадне някъде...

 


А иначе давам вид на много оправна... Народът се води по мене, задава въпроси, аз давам адекватни отговори (да се чуди човек откъде ми идват), народът ги имплементира и най-важното дават ефект! Само дето при мене нещо нъцки...

 


Че попадам на гадове, вярно е ... неееее, всъщност не е вярно - не попадам на гадове - аз си попадам на най-различни хорица, повечето от които много свестни, умни, интелигентни и своего рода специални хора, ама аз си избирам гадовете. Избирам си такива, които са свикнали да са сами, да мислят само за себе си, които са достатъчно горди, че да не се обаждат първи, да те мъчат дълго време с игрички и със закачки,  да те докарат до лудост с близостта си и в следващия момент да са толкова далечни, сякаш са съвсем други хора, да се заяждат докато ти говорят, да те обсипват с нежност докато мълчат, да те мъчат с думите си, докато не издържиш и си тръгнеш и после да те върнат безпомощна насила в прегръдките им с целувки. Избирам си такива които са .... като мен. Защото аз се оказва, че съм такава...с много трудно преодолима гордост, свалям картите изключително бързо, съответно ставам съвсем уязвима  и съответно всяка малка шега си е удар, който ме прибира скорострелно в черупката и после сама оттам не мога да изляза.. А като изляза, излизам пак напълно гола и  пак същата работа...

 

Та не е лесно ми е мисълта ... да си един себеуважаващ се влюбен рапан през цялото време! Някак си уморително е.. и доста болезнено... естествено има много хубави пърхащи моменти - затова живеем.. ние... рапаните, щото иначе практически няма как да полетим.... Ей така като има някой дето да ти каже, че имаш крила и да видиш как нависоко се летииииии!! Страшна работа!

 


Та сега е един от онези моменти, в които съм в черупката... затова пиша... Щото по време на летенето за какво му е на един рапан да пише?! И за какво му е да мисли въобще?! Ми не му трябват тия работи - когато нещата се случват - всичко е наред, ама като спрат да се случват и тъпата коруба се пълни освен с обиденото тъжно рапанче и с разни мисли, дето го човъркат и щипят и бутат и не могат да си намерят място, докато не им обърне внимание... А започне ли да им обръща сериозно внимание - край на летенето! Видят ли, че им се вързва и направо си го овързват здраво за корубата и никакви облачета не само че не могат да го издърпат, ами и не го съблазняват вече! Е да де... ама нали, когато един рапан се  закотви по собствено желание в черупчицата и е съвсем кристал клиър наясно, че по принцип може да лети, ръбиръш ли... и става много тегава тая черупка бееее! Ама така е - като е направена от разни страхове, егоизми, страхове, опит, страхове, спомени, страхове... и много тежи...

 


Еми това е! Както всеки средностатистически притежател на черупка, прикрит на сигурно и оплетен от щипещи мисли в момента, а до скоро, влачейки корубата зад себе си, пърхащ някъде нагоре с едно облаче, се отдавам на оплакване от теснотията вътре и от гадните белези дето ми оставят мислите...

 


Мдам... знам, че трябва сама да се измъкна...и че по принцип мога... но това е точно моментът, в който още заздравявам ... т.е. преломният момент, след който, ако изляза здрава от черупката, няма да ми пука хич за онова облаче. Имам още малко време докато го поожаля още хубаво и продължа напред... и по тоя повод мисля да си го изживея :) заедно с всичките му хапещи и драскащи мисли, със страховете и спомените - с всичко, което може да мъчи, та или облачето да ме измъкне леко одраскана отвътре и полетът да продължи, или да изляза един нормален оздравял обикновен охлюв, който си влачи кротко къщичката на гърба си и е готов за приключения... пък били те и несвързани с летене ;)))