Нещо като разширен коментар на Фростиевото писание  .

Теб те няма. Или по-точно мен ме няма. В началото, когато избрахме този тип връзка, когато се оженихме авантюристично, знаехме, че ще стане така - ту заедно , ту далече . Изкарахме късмет с програмите, с това , че напуснах работа и можех почти всяка седмица да съм при теб за  по 3-4 дни...
Мен не ме боли , когато си тръгвам! Не ме боли, когато те няма...Защото се затворих за болката още тогава.Реших, че щом сме го избрали, нямам право да боли, нямам право да ми тежи. Наистина, липсваш ми, но не е онази болезнена липса , в която плача или мисля постоянно за теб - не. Липсваш вечер, когато заспивам сама,негушната.Липсваш сутрин,когато се будя сама, негушната и няма чии коси да галя,чие носле да целуна, чии мускул да захапя, за да те събудя и да се любим - най-хубавото добро утро :) Липсват усмивките ти, липсва ми и цупенето ти ..И все пак не болезнено...Някак си , когато те чуя по телефона, се успокоявам и  забравям, че си на 200 километра, че има още седмица-две ,докато те видя...
Има една приказка, че очи ,които не се виждат, лесно се забравят...Аз не мога да те забравя, та как биха могла, след като сърцето ми бие за теб. Ивсе пак ме е страх...Страх ме е че по начина, по който се изолирах от болката, всъщност се изолирах от теб. Не те допускам до себе си, за да не плача после,когато се разделим за по-дълго. А ти страдаш от това мое студено и хлъзгаво отношение...което дори не мога да ти обясня на какво се дължи, колкото ида съм се опитвала. А ти от своя страна се опитваш да не ми се сърдиш, да показваш разбиране, да ме отвориш за себе си...Свикнах.Свикнах да те няма...И сега не знам как ще свикна да си всеки ден до мен, да се ровиш в същността ми,  да четеш мислите ми...А моите мисли са моята крепост, всяко тяхно разкриване е болезнено, дотолкова,че да чувствам,че предавам себе си. И макар на теб да се предам - на съпруга ми, това  няма да направи предателството по-малко.
Обичам те, винаги ще те обичам, помни го. Не съм объркана, знам,че те обичам и те искам до себе си.Но, моля те,когато  сме заедно, не се плаши от  хладината ми, не се опитвай да ме променяш,не ме карай да се разкривам. Бъди нежен и търпелив, стените сами ще паднат и ще те допусна до най-вътрешния кръг...и ще бъдеш не само любовник и съпруг,не само бъдещ баща на бъдещото ми бебе, ще бъдеш човекът, от който зависи животът ми . Това е положението, любов моя, това съм аз - крайна и упорита в крайността си. Засега ще имаш хладната, но когато заживеем заедно - ще имаш истински отдадената ти съпруга.Ако успееш да  ме понесеш дотогава...