Преди малко едно дребно нещо ме накара да си спомня за една история от преди доста години. Защо точно тази история и защо изобщо, ще ви разкажа накрая...

Историята започва една лятна вечер през прословутата 1994-та, не помня датата, но определено течеше мача България - Гърция. Поначало футбола не ме вълнува, затова и не останах да гледам мача, но пукотевицата наоколо ми подсказа, че става нещо наистина интересно и намерих някаква станция, която предаваше директно.
Та дремя си аз привечер на гарата в едно село, някъде по средата между Пловдив и Чирпан и чакам последната електричка за Стара Загора, с натикани в ушите слушалки на уокмена (тогава нямаше mp3-плеери все още, нито gsm-и с радио). Тая въпросната електричка е цяло чудо на техниката ... от 1932-ра година вероятно ;) Обикновено с нея се прибират окъснелите работници от жп-то и тук таме някоя заблудена бабичка.

Така наречения влак пристига и оглеждам вагоните докато спира с протяжно скърцане - обичайната група пияндета в жепейски униформи в първия вагон и ... опа... нещо, което подозрително много прилича на млада жена и то хубава. Да бе, няма начин...

Брей, вярно било - седи в дъното на последния вагон и задълбочено чете нещо, вероятно амнайсето ксерокопие от някакви лекции. УАААУууу....
Девойката е със зелена плетена поличка, толква тясна и къса, че практически не се забелязва на фона на стройните дълги крака, зелено плетено подобие на къс потник, под който доста отчетливо прозира остра липса на сутиен и фини очила с леко издължени тесни рамки - битрябвало да изглежда вулгарно, но истината е, че девойката някак успяваше да има вид на срамежлива детска учителка. При това ужасно секси детска учителка :) Признавам, за няколко секунди загубих говор и картина и просто се отпуснах на най-близката седалка.

...

Пътя до Стара Загора е точно 60 километра, но предвид изнервящата скорост на електричката, самото пътуване трае около час и четиредесет минути. За първи (и досега поне - единствен) път ми се случи да се моля да има закъснение, задръстване, авария, каквото и да е, което да забави скапания влак, и то докато аз самия съм във влака. Колкото и да се правех, че съсредоточено слушам мача, едва ли съм откъснал поглед от привидението на последната седалка за повече от 2-3 секунди. Поне до Чирпан, където свършиха и мача и цигарите ми. Още час, а това си е доста време за пушач, останал без цигари. Майната му, поне гледката си струва...

В тоя момент девойката оставя дебелата папка с лекциите и излиза да пуши в коридорчето. Вътрешната борба ми отнема около секунда и половина, след което ставам и отивам при нея. С молба за цигара. Ако може. Може. Опитвам се да си я платя даже, но в отговор получавам едно "я не се видиотявай*" и прекратявам видиотяването.

Пита ме как е свършил мача, а резултата беше наистина героичен, не помня вече, но нещо от сорта на 4:0 или 4:1 за нашите. Е, това вече си е добър повод да се разбъбри човек. Продължаваме с бъбренето до Стара Загора. Тя се казва ...мммм... нека бъде просто Ева, което е достатъчно близо до истината, студентка първа година във Ветеринарния Институт в Стара Загора и си е била за няколко дни у дома, тоест в Пловдив. Умна, красива и уверена в себе си жена, почти на деветнадесет, на всичко отгоре с разкошно чувство за хумор. Мечта, откъдето и да го погледнеш. Казвам и за първата си асоцияция с детската учителка, а тя се смее и отбелязва, че ме е забелязала още на гарата, след което отклонява разговора. Това малко ме учудва - какво ли пък имам за забелязване? Да де, двадесет и две годишен кретен в добра форма, коса до кръста и тридневна брада, с дънки на голо и оръфана тениска с отрязани ръкави - определено се различавам от пияндетата във вагона, но чак пък толкова... както и да е, става ми приятно.

...

Влакчето проскърцва за последно спирачки на гара Стара Загора и мен ме хваща паниката - след секунди тя просто ще си тръгне и ... А, не. Докато се туткаме към вратата за слизане отварям уста да я поканя на по едно някъде, когато се сещам, че съм останал всичко на всичко с два-три лева по джобовете, колкото за такси до вкъщи. Да де, там има достатъчно пари, обаче...

- Бързаш ли? - пита ме тя и ме сварва абсолютно неподготвен.

- Не, даже си мислех да ти предложа да пием по нещо, обаче нямам почти никакви пари в себе си - признавам си без особено желание.

- Нищо де, аз имам, студент се прибира от къщи, нали се сещаш - засмива се тя, а аз не съм настроен да и противореча.

Слизам от влака и подавам ръка, нали съм си кавалер, обаче ръцете и са заети с две огромни чанти, които малко по-рано твърдо ми е отказала да нося. Дръпвам се, поне да не преча и в същия момент тя се стоварва отгоре ми. Нищо против, разбира се, усещането е определено приятно, но тя си намества очилата и ме изглежда много внимателно:

- Нарочно ли го направи?

А сега де. Изражението ми явно е съвсем объркано, защото тя ми прощава някак и ми обяснява, че решила да премести двете чанти в едната си ръка, за да се възползува от жеста ми и не е забелязала, че вече съм се отдръпнал. Решаваме, че е по-скоро смешно и продължаваме натататък.


...

След петнадесетина минути сме се паркирали в едно от любимите ми кръчмета, където заварваме голяма част от компанията, окупирали двойна маса на терасата и заети с унищожаването на наличния в заведението алкохол и празни приказки. Към полунощ един по един започват да се изнизват и накрая оставаме само ние двамата, колкото да си допия джина. После тя да си допие нейния. После следващия... и така до към пет сутринта. Накрая решаваме, че вече е неприлично светло и ставаме да си ходим. В една посока сме, а и утрото е разкошно и тръгваме пеш. Предвид не особено стабилното ни състояние и разстоянието, разходката трае около час, но за сметка на това когато стигаме до общежитието вече сме трезви. Качвам се да и помогна с багажа, който се оказва завеси и чаршафи - не, че тежат, но някак не бързам да се разделяме.

Вече в стаята пушим по една цигара "за последно", след което тя заявява, че умира за сън и че в моето състояние е по-разумно да поспя и аз. Последните останки от добро възпитание ме карат да възразя нещо в стил "ама не е ...", обаче не успявам. Хвърля ми един поглед, отново с "Не се видиотявай" .
Шо се видиотявам, наистина? Не успявам да намеря отговор през следващите пет микросекунди и се отказвам да разсъждавам по въпроса. Сгушвам се до нея и се чувствам неуверен. Не защото там някъде, в света извън тази стая имам приятелка, с която сме в доста неясни, но като цяло приятни отношения. Дори не заради последните изпаряващи се капки джин. Тя е толкова невероятна, че изпитвам някакъв смътен страх да не я разочаровам. Нелепо.

Едва след няколко секунди осъзнавам, че тя не помръдва не защото е дълбоко заспала, а просто защото не смее. Прегръщам я, а тя се обръща към мен и се сгушва като малко дете.

- Хайде да поспим, а? - измърква тя в ухото ми.

От думите и, от топлината и, от нежния допир лъха такова умиротворение, че след млако, за моя голяма изненада, наистина заспиваме. Поне за няколко часа...


***

През следващите дни сме заедно почти през цялото време. И постоянно откривам по нещо ново за нея, доказващо само, че тя е наистина невероятна жена. Във всяко едно отношение. Мога да разказвам още много, но нещата стават твърде лични, а и дванадесет години са наистина много време. Разделихме се след една жестока разминавака, после аз заминах по руските простори да печеля пари и загубихме връзка.
Нещо ми подсказва, че вероятно сега е щастлива майка на щастливо хлапе (или пък хлапета?), вероятно омъжена щастливо за втори път и вероятно някъде много, много далеч от тук. Може и да греша, разбира се. Сигурен съм, че е ако не най-добрия, то поне един от най-добрите специалисти в областта си. И може би понякога си спомня с усмивка за оня рошав откачалник от един отдавна отминал живот... ;)

***

П.П. Ха, сещам се поне за двама, които ей сега ще запротестират, че пак съм спестил всички по-интимни подробности. Сори пичове, това все пак е разказ за един спомен, а не порно-списание ;)

П.П.П. А, да. Бях обещал да кажа и за спомените. Ами когато човек го хванат дяволите (това е горе-долу като да се депресираш, само че те избива на лудост вместо на самосъжаление) и като му се стъмни съвсем, му се иска да се случи нещо хубаво. И ако хубавото не побърза да се случи, някой дребен детайл, като изписаното на тебелката на една касиерка име и чупливата и, светлокестенява коса с лек червеникав отенък, събуждат някой позабравен, но наистина красив спомен. Само дето нещо твърде често ме хващат дяволите напоследък...

П.П.П.П. хахахаха, много ги обичам тия послеписи ;)
Много години по-късно (добре де, примерно осем) срещнах едно друго момиче, което изглеждаше зашеметяващо, беше (а и сигурно все още е) умна, самоуверена, нежна и с много смях в очите, понякога носеше очила с леко издължени рамки и си падаше по зелени неща, макар и не чак толкова предизвикателни. Странно, но не мога да си я спомня. Имаш ли идея защо, слънчева?

Много "П."-та. И докато си пиша, тая работа с дяволите ме "пусна" съвсем, но за сметка на това започвам съвсем насериозно да се депресирам. Леле, адски го мразя това. Дали пък да не вдигна телефона и просто да се обадя на жената, чийто глас наистина искам да чуя?
Само че какъв е шибания смисъл...

Ей в такива моменти започвам да се питам дали наистина не остарявам и ми става тъпо. Що бе, Стефане, Басьо, що не можеш просто да си признаеш, че обичаш някого, че не можеш и не искаш без нея, че ти липсва адски ужасно и откак нея я няма си в такава черна дупка, че скоро съвсем ще забравиш как да се усмихваш...

Е, те ви те блог. Личен дневник. Нали това беше определението? "Мило дневниче", както казваше една несъществуваща дама, само че онлайн. И въобще, стига толкова, че нещо съвсем се вкиснах ...