Първите дни на 1996та, Северозападна Украйна

 Вървя по заснежената улица и си спомням как преди по-малко от три месеца вървяхме от тук с Олечка и колко много се промени живота ми след онази вечер. Редките минувачи ми се усмихват насреща - сигурно имам вид на щастливо идиотче ... или просто на влюбен мъж с букет замръзнали цветя в ръка. Сърцето ми бие на пръсване, докато се качвам по стълбите - не съм предупредил, че идвам, дори не съм предупредил, че съм в Украйна. Ами ако не си е у дома? Или ако е заспала вече? Или ...

 У дома си е и не спи. Отваря ми вратата и се сепва. Само че се сепва по начин, от който не само, че слизам на земята, ами направо потъвам  до разтопеното уж ядро и го вледенявам с подозрението, което се прокрадва в мен. Вече съм виждал този поглед веднъж. На жена, която чака някой друг...

 Олечка се изчервява, свежда поглед и тихичко се отпуска на касата на вратата с глухо ридание. Аз стоя като вцепенен и чувствам само как мозъкът ми тотално изключва и всяка частичка от тялото ми поема в различна посока и се превръщам в облаче нереалност. Не знам колко е продължило това, последните работещи останки от съзнанието ми регистрират как по някое време на вратата се появява Влад, вкарва сестра си вътре, намята някакво яке и ме повежда надолу по стълбите. Сядаме в някакво задимено кръчме и той ми говори нещо, но аз всъщност не съм там и въобще ... Стоп!

 Тръсвам глава в отчаян опит да си оправя възприятията и почти механично отпивам от чашата пред мен. Водка. Не искам водка. Не ми се пие. Влад се опитва да ми обясни, че нещо се е случило и че Оля е вече с друг и че той много съжалява за това и май го казва искрено. По някое време успявам да задам единствения смислен въпрос, който се оформя в главата ми и той е "защо?".

 - Олечка си е такава... - провлачва тъжно Влад - Ти спря да се обаждаш и ...

  Спрял съм? Господи, та аз не съм се обаждал всичко на всичко от вторник и то само защото пътувах. Днес е неделя... Мамка му, че това е по-малко от седмица! Тук вече откачам и се налага Влад да ме задържи със сила на стола за да не направя някоя глупост. Овладявам се. Някак. Засега. Благодаря на Влад и си тръгвам. Снега навън сега е само ужасно студен, но поне успява да избистри кашата в главата ми достатъчно, за да не объркам пътя.

 ...

 Бачкане, бачкане, бачкане... клиента донякъде се радва, че напредвам толкова бързо с монтажа и изпитанията, но започва да загрява, че не го правя толкова от любов към работата. Всички наоколо обаче са достатъчно тактични, за да не ме питат направо какво се е случило и да не досаждат с безполезни успокоения. На няколко пъти се обажда Влад и почти насила ме измъква от квартирата до някоя от малкото все още кръчми, където предимно седим и пием, всеки потънал в мислите си. Случва се и разни скучаещи девойки да ни предложат компанията си, но отказваме. Знам, че го правят от сърце, но за момента съм развил остра непоносимост към женска компания. Малко преди да тръгна, Влад ми носи незапечатан плик с няколко ситно изписани листа. Писмо от Олечка. Било прекрасно. Много влюбена. Изгубила надежда. Срещнала друг. Не бил толкова добър. Но бил тук. Много съжалява. Иска и се да върне нещата. Но... Ааааа, майната ти мила моя! Може и да не доживея следващата Нова Година, но точно ти никога няма да го узнаеш! Нито някога ще рзбереш какво значеше за мен... и какво по дяволите все още значиш...

 ***

 Лятото на 1996-та, Южна България

  Интересен занаят са компютрите. Все още се учудвам колко различни хора имат нужда от някоя услуга в тази област. Особено ако се знае, че умееш да си държиш устата затворена. И като се въртя покрай странни хора, чувам странни неща, от които ми щукват странни мисли. Не ги споделям, щото това е част от играта - да не чуваш и не виждаш нищо, което не ти се полага да чуеш и видиш. А хората може и да са странни, но го оценяват и си плащат подобаващо, което никак не е за подценяване, предвид настъпващия хаос. Няколко безкрайно нагли копеленца водят съвсем умишлено държавата към показен фалит, а тъпото комсомолче, оставено на премиерското кресло да опере публично пешкира само примигва с празен поглед от поредното тв-предаване.
 От другата страна на западната границата се води война и думата "ембарго" придобива съвсем различен смисъл и той е "много, ама наистина много пари". Оръжие, гориво, хора, дрога, крадени коли, трупове - всичко се движи в огромни количества и в двете посоки. Добър момент да решиш какво всъщност искаш и какво си готов да жертваш.

 Аз лично искам да ме оставят намира. Няма как да стане, разбира се.

 Събужда ме телефона и ми отнема известно време докато го открия под разхвърляните по целия под дрехи. И аз не знам как, но винаги успявам да засипя с пода с дрехите си, дори и да ми се е наложило да съблека всичко на всичко едни отрязани над коленете стари дънки.

 - Айде бе, сънчо, покажи се да те водя на кафе - прозвучава в слушалката подозрително жизнерадостен глас в отговор на измъченото ми "Ало?"

 Отнема ми секунда-две да загрея, че оня отсреща говори на руски с някакъв странен мек акцент и още толкова да се сетя кой е и се събуждам окончателно.

 - Хей, Влад, да ти го ..., къде си бе?

 - Ами ако адреса, който някога беше оставил е все още верен, значи съм на бензиностанцията до вас - смее се украинеца.

 Така, вярно, че на бензиностанцията долу има телефон. И вярно, че някога бях оставил на Олга и телефона и адреса си.

 - Стой там, ей сега идвам.

 След пет минути съм приключил и със събуждането и със сутрешния тоалет и седим на терасата на близкото кафе.  Влад е все така в отлична форма - копеленцето всъщност е доста добър механик, но отделя по няколко часа всяка седмица да поскача по ринга. От случайно или не чак толкова изпуснатите в разговора думички разбирам, че покрай бокса се е запознал с "интересни хора" и май е решил да си пробва късмета със същото това ембарго, засега успешно. Доколкото успявам да схвана се е разходил до бившата вече Югославия като ескорт на нещо си и сега се връщат един по един към родната Украйна.
 Хм, аз лично не го одобрявам като начин за печелене на пари но той не е дете и сам може да избира къде и защо да го гръмнат. Учудвам се на собствената си реакция когато уж само от вежливост задавам въпроса как е Олечка и почти се задавям, докато изговарям името и.

 До вечерта сме изпили порядъчно количество алкохол, минали сме през предложението му да се присъединя към бизнеса, през моето да върви на майната си с подобни предложения, през семейния живот на Олечка, която ще се омъжва, през спомените за отминалото време и няколко теории за неясното бъдеще и през едно малко спречкване, докато някакъв младеж се опитваше да ми обясни, че това всъщност е неговата девойка по доста груб начин. Тресвам го с недопитата си бира по пияната тиква и десетина типчета скачат с викове, но се умиротворяват веднага, щом Влад просва най-близкия в нокаут с късо кроше.

 На сутринта Влад си замиснава, а аз се замислям много сериозно какво наистина искам от живота си...

 ***

< Предишна                         Следва...