В този миг вратата на стаята се отвори. Влезе Ентус И Аст, последван от петте феи-защитнички. Гледаха сърдито и мълчаха, което си беше необичайно за тях. Нямаше как да знае, че дори и пословичната търпимост на Великия Мъдрец си имаше граници и феите бяха се боближили опасно до нея. Беше слушал, беше мислил и беше решил.
 Защитничките не биха се съгласили да направят нещо против правилата. И все пак Великия Мъдрец буквално ги беше принудил да пренесат Принцесата до Мейкърсвил. Това беше откровено вмешателство, но нямаше избор. Предчувствието никога до сега не го беше лъгало.

  Защитничките насядаха в кръг около стреснатата Габриеле и вдигнаха ръце. Произнасяха тихи думи, които се сливаха в странна мелодия. От върховете на пръстите им се източваха все по-дълги ивици цветно сияние, срещаха се, завихряха се и се увиваха около Принцесата, докато образуваха плътно искрящо кълбо, което миг по-късно изчезна. В стаята стана тихо.

  Габриеле премига и беше другаде. Таванът беше опушен, наоколо имаше маси, а в дъното седеше едър брадясал мъж с разпилени по раменете коси и я наблюдаваше съсредоточено. Странния младеж с леко замаян вид, който слизаше по стълбите, едва не се блъсна в нея.

 - Моля да ми простите, госпожице - промърмори младежа, после явно се сети за добрите обноски и се поклони - Весълайн, странстващ музикант. На вашите услуги.

 Огледа я по-внимателно - хубаво, стройно момиче, но след бурното преживяване с Бландърийн нямаше с какво да го впечатли. Сви рамене и се отправи към бара - Договора бе изчезнал, Страто също, нечупливата уж гривна се търкаляше на парчета сред останките от леглото в стаята горе и една освежителна доза мастика му се струваше най-правилния избор в момента.

 Габриеле отново погледна към мъжът в ъгъла и в съзнанието и отекнаха последните думи на вещицата "Ще го познаеш, мила ...".

***
 - Ейнджъл... Ейнджъл ... Ейнджъл!  - викаше Страто, почти долепил сребристата гривна до устните си.

Гърмящия от гривната глас върна Айвън Ейнджъл в реалния свят. Трите жени бяха все още тук, но пламъчетата в очите им бяха преминал в леко смущение.  "Какво пък толкова спешно?" , помисли си Айвън и отговори:

 - слшх...кхм...Слушам те?
 - ПЕНА работи. Гаргичка я няма. И имаме по-малко от 36 часа.

Страто беше необичайно кратък и спокоен и може би затова колегата му не успя да се ориентира веднага.

 - Гаргичка е тук, цяла и невредима, успокой се. И каква е тая пена, дето .... КАКВО КАЗА??
 - ПЕНА. 36 часа. Вече 35. Среща в Мейкърсвил, тукашната точка за телепортиране не работи.

Айвън изтръпна. Отлично знаеше какво означават думите на Страто. Погледна вещиците, огледа красивия пейзаж наоколо и сърцето му се сви. Кимна на Гаргичка, която вече беше готова за тръгване и след секунди се носеха в бесен галоп към Мейкърсвил.

***

 Арлийн се изправи рязко. Беше спокойна натура и не обичаше да пришпорва нещата, но сега беше време за действие. Тя също знаеше какво означават думите на Страто Вариус.
 
 - Подготви Стаята. - беше краткото и нареждане.

 Тара Лежка не знаеше какво точно става, но не случайно беше вещица - имаше съвършен усет за събитията, текущи и предстоящи, и не се изненада от неуловимата промяна, настъпила в Арлийн. Знаеше за Стаята и за Ритуала и въпреки, че никога не беше приемала съществуването им съвсем на сериозно, само кимна и се отправи към входа на крепоста. За всяка жена, посветена в Изкуството, Ритуала означаваше само едно - краят на света...

  Арлийн остави торбата с билките и няколкото амулета - нямаше и трябват. Бе приела мисията на Световния Съвет, въпреки, че не обичаше тайните - нямаше как да пропусне уникалната възможност да съществува едновременно в два свята, в два потока на времето. Тя беше тук от сътворението на света ... от което там, горе, бяха изминали само двадесет и девет дни. Знаеше за легендите, които местните разказват - че е на хиляда години и знаеше, че са верни. Бе ги преживяла за по-малко от месец.
 Откачи продълговатия, подобен на метла предмет от куката, на която висеше и се съсредоточи върху миниатюрния джойстик. "Метлата", както я наричаше смахнатия и конструктор по време на инструктажа, беше крайно неудобна, но за сметка на това бе най-бързото средство за придвижване наоколо.
 
***

Ордите на Теус нападнаха сред зловещо безмълвие. Чуваше се само свистенето на оръжията и глухите удари. Армията на друидите удържаше напора като непоклатима стена. Арагорн, застинал на коня с изваден меч, търсеше с поглед предателя Теус. Непознат досега вътрешен глас му крещеше, че трябва да стигне час по-скоро до Мейкърсвил, но цялата му личност се противеше на това.  Врагът беше тук и боят беше започнал. Теус обаче не се забелязваше никъде...

 ***
 
  Страто изрита ядно близката колона. Почти незабележимия кръг, очертан с по-тъмни нишки в структурата на привидно каменната плоча упорито отказваше да изпълни основното си предназначение. Или устройството се беше скапало, или някой изобщо не го беше включил при монтажа, но точно в момента това нямаше никакво значение. Оставаха по-малко от 35 часа, крайно недостатъчни за да стигне до Мейкърсвил.
 В такива моменти изборът се опростява: или трябваше да намери начин да стигне до Мейкърсвил и от там до кораба за по-малко от 34 часа, или той и цялата планета щяха да се превърнат в облак нагорещени газове. Страто избра третия вариант. Щеше да  да спре ПЕНА тук, в замъка.

 Прерови джобовете на якето си - швейцарско ножче, абсолютно забранено от Правилника, лазерна нокторезачка и малък златен медальон със скъсана верижка. Беше тръгнал по спешност и всичкото му хиперсложно обурудване беше останало на кораба, по-голямата част от комплекта за оцеляване - също. Трябваше да се справи и с това. Щеше да се справи.  Не случайно беше най-добрия ...

 Тихо прокашляне го накара да се обърне. Непознатата жена го огледаше замислено с леко присвити очи. Със сигурност беше от местните,  но какво държеше в ръката си? Нямаше как да го сбърка, въпреки небрежно завързаните в единия край метличини, това беше откаченото летателно устройство на професор Щросенбергер, някогашния му преподавател по микротехнологии.

 - Качвай се. - не беше молба.
 - Виж бе, мо... -  Страто срещна погледа на жената и думите "моето момиче" заседнаха в гърлото му - кхм... Лейди, ще Ви помоля да се отдръпнете и освен това ...
 - Не съм ти никаква лейди - сряза го Арлийн. - Качвай се, нямам време за глупости.

***

 Басидиан беше разказал на Георге Атус за Сърцето на Злото и  старата легенда за Сребърния меч. Същия меч, който висеше на кръста му. Беше необичайно лек за размерите си, имаше характерния цвят на среброто, а двете бледосинкави ивици на остриетата му режеха всичко, до което се докоснат. Неясни светлинки мъждукаха в големия рубин в края на дръжката и се сливаха в бледочервена стрелка, която според легендата сочеше винаги посоката към Сърцето. Допреди минута беше ярко очертана и сочеше Замъка, но сега бавно избледняваше и се завърташе към Мейкърсвил.
 ГеоргеАтус и Басидиан Дивия рязко смениха посоката само на хвърлей място от Замъка и малкият им отряд препусна след тях.


 ***

 Привечер всичко беше свършило. Арагорн се отпусна тежко на плоската скала наблизо. Беше изморен от продължителната битка, а радостта от безапелационната победа се помрачаваше от непонятното, но натрапчиво чувство за вина. И не беше открил Теус. Тервелиус, старейшината на друидите, го беше посъветвал да продължи незабавно към Мейкърсвил, после цялата армия на друидите се беше оттеглила също така тихо и неочаквано, както се беше и появила. Самотен ездач, изглеждащ почти нереален в лъчите на залязващото слънце, се приближи и безмълвно посочи на север.
 Арагорн кимна в отговор и се качи на коня си. Знаеше кой е мълчаливия ездач - наричаха го Скитника и за повечето хора беше само неясна, но красива легенда. Не бяха минали и метър, когато нещо глямо премина с ужасяваща скорост покрай тях в посока Мейкърсвил.  От нещото се носеше неясен писък и ако цвиленето на подплашените коне не го беше заглушил, можеше да бъде определен като "НАМАЛИИИИИИИИиииии"

***

 Тара Лежка гледаше и не вярваше на очите си. Това ли беше Стаята? Празното помещение със млечно-бели стени изглеждаше , ами , празно. Струваше и се безсмислено, но въпреки това си припомни Ритуала, който наставничката и, старата  Клео, беше накарала да запомни наизуст. Произнесе с тих глас първите думи на Заклинанието ... и онемя.
 
 Зад нея неочаквано се появи удобно кресло, част от стаята изчезна зад полупрозрачна преграда, а по две от стените пробягаха сенки, потъмняха и на тях се появиха картини. На стената пред нея се виждаше ясно друга стая, изпълнена с непознати форми, а сред тях нервно крачеше мъж в странни дрехи. Чу се писукане и мъжът рязко се обърна към нея. Гледа я учудено няколко секунди, след което промърмори:

 - Ти пък коя си?

 Капитан Ейс се блещеше в непознатото лице, ненадейно появило се на уж неработещия шести терминал. На заден план се виждаше вътрешността на малък разузнавателен кораб.  Останалите терминали показваха планетата и пустия космос на светлинни години наоколо Или техниката го подвеждаше или ... или неясните слухове за паралелен контрол на програмата щяха да се окажат верни.

***
 
 Вече навлизаха в Мейкърсвил и Арлийн забави скоростта. Опита се да я забави. И отново. Дали заради претоварването или заради нещо друго, управлението работеше ужасно мудно. Прозореца на странноприемницата беше твърде тесен и приближаваше твърде бързо...
  След няколко секунди пушилката започна да се сляга. Арлийн захвърли разкривените останки от "метлата" и огледа пораженията с невъзмутим поглед. Някакъв младеж с вид на странстващ музикант помагаше на принцесата да се изправи. Страто изтупваше пушилката от дрехите си и я гледаше ядно. В ъгъла Коменданта ръмжеше нещо и преди Арлийн да успее да го спре, стовари юмрука си върху ПЕНА. Тежката кутия се бе забила в масата, отнасяйки и чашата и почти пълната все още бутилка мастика.  На капака се беше появила тънка пукнатина, през която бавно се процеждаше поредната капка мастика ....