Един съвсем "пресен" разказ. Написах го преди две седмици и след задължителната редакция дебютирах с него в "шТъркел". Вече получих там първите положителни отзиви от от администратора Красимир Йорданов и поздравление от "самата" Калиопа-Ина. Но не бива да пренебрегвам и "родната" общност....

 Охранителят на Тишината 

Сам съм в кабината. В малките часове на пролетната нощ е захладняло, печката жизнерадостно бръмчи в краката ми и излъчва топлина. Надувам радиото и пригласям на Васко Кеца с невъзможен магарешки тембър:

„Там-м, преди сто лета...”

Обзет от внезапен импулс, завъртам копчето на радиоприемника и звукът замира. Преследва ме настойчивото усещане, че изпускам нещо. Прекрачвам прага на кабинката, за да се потопя в тишината на нощта. Нали именно заради нея - Тишината с главна буква, бягам от шумната гмеж на градския делник и обличам през вечер униформата.

Излизам на ярко осветения от прожекторите паркинг. Утре той ще бъде запълнен „до козирката” с виещи и бълващи отровен дим возила. Но сега – широк и празен, изглежда като вълшебна сцена, под светлината на прожекторите и звездния купол на небето.

Свивам зад ъгъла, за да потъна в мрака. С черното, униформено облекло сякаш се сливам с него. Сега мога да поема дъх и да усетя Тишината – звездна, неземна хармония и покой. Тъмнината не е самотна, покоят е абсолютен, но не пълен. Наблизо глъхне тракането по релсите на минаващ влак. Отдясно в градския парк с пронизителни писъци се обаждат нощните птици. Жабоци,скрити във влажната канавка покрай линията, крякат приглушено. Вятърът разлюлява листата на дърветата и те шумолят мелодично както в стих на Лилиев.

И всичко това в сърцето на града. Невъзможно, немислимо, но истина. А милионите праведни граждани, спящи безпаметно в топлите си легла, не чуват Тишината. Те ще се събудят утре сутрин, за да я прогонят и превърнат пренаселения мегаполис отново в предверие на ада.

Тишината е истинска, обземаща, завладяваща. Затова след поредната проверка по станцията решавам да и се подчиня. Тоест в разрез с правилника, но в синхрон със собствените си усещания да затворя очи.....

* * *

- Тук Първи и Девети, имаме проблем! Елате на помощ! – стряска ме с пукане радиостанцията.

Адреналинът ме изхвърля като пружина през вратата. Все още недоразсънен на бегом се придвижвам към съседния пост. Сякаш от нищото отпред изскача Пепи. За разлика от мен, пълничък чичко на средна възраст, Петър изглежда като типичен охранител-мутра: млад, як, с планини от мускули и остригана глава. Малцина знаят, че сърцето му е добро и незлобливо.

- Първия патрон ми е халосен, а твоите? – пита ме задъхано.

- Моите са бойни – отвръщам кратко и пипам предпазливо пистолета в кобура.

Обикновено оръжието ми тежи непривично. Но сега чувствам някаква странна топлота от допира на стоманата.

- Не вадете пушкалата и ги дръжте на предпазител! – чуваме рязък глас отзад. Началник-смяната по прякор Кехаята ни настига с енергични прибежки. Среден на ръст, строен, побелял, но удивително жизнен за годините си, изглежда в страхотна форма

– Само разкопчайте кобурите! – добавя той.

Няма минута и се изправяме пред поста, за да съзрем мил, роден екшън. Крум е повалил някакъв младичък, слаб мъж в официален, тузарски костюм и му слага белезниците. Мъжът се съпротивлява вяло и бързо отпуска ръцете си. Значително по-напечено е положението на Емил Парашутиста. Той извива ръцете на млада, екстравагантно наконтена дама. Госпожицата обаче го псува грозно и съвсем не по дамски го рита по кокалчетата. Емо е чупил кости няколко пъти при парашутните си скокове и си представям как го болят нозете от срещата с високите, остри токчета. Кехаята моментално преценява обстановката:

- Тия не са крадци! – отсича той.

След това за огромно удоволствие на всички зашива здрав шамар на  „нежната” особа с тежка длан и вика:

- Мирувай, ма!

Ефектът е цялостен и незабавен. С разтворена от болка, ужас и учудване очи побойницата най-сетне дава на Емо да заключи китките и.

- Какво правите тука по това време? – навежда се Кехаята към поваления субект.

- Не ме стреляйте, началник! – мънка оня. – Това е на бащата магазина. Мимето си забравила вътре GSM-а. След ресторанта минаваме с колата да си го вземем. Портала нали е заключен и викам утре да дойдем. Ама тя тропа, крещи че си го иска и скачаме оградата. Търся си ключа, не го намирам и твоите хора като ни налитат с тия пистолети...

-. Как ще си намериш ключа, бе? Като сюнгер си попил уискито! – прекъсвам го саркастично.

- Само това да беше - добавя Крум и с погнуса си обърсва ръцете в якето. – Зърни му очичките. Сто на сто е пушил от специалните цигарки, с оня сладникавия дим.

Шефът за секунди взема решение. Вади и подава  на нарушителя мобилен телефон. А оня почва да мучи на слушалката сърцераздирателно, по “бизнесменски”:

- Маму-у, кажи на тате да дойде да ни вземе на магазина, щото иначе ще ни стрелят!

Телефонът му е светкавично отнет от ръцете-менгемета на Пепи, а разговора продължава Кехаята:

- Никой няма да стреля! Просто елате да си приберете дрогираното отроче и гаджето му! – повишава глас той. – Как кое от всичките?

На това място и неговото хладнокръвие се пропуква, лицето му се налива с кръв и крещи:

- Не знам и не ме интересува! Ако до половин час не дойдете да си ги закарате, ги предаваме на полицията! Двайсет минути? А да видим!

След това натиска бутона за изключване и се обръща към нас:

- Докато ги вземат да постоят с белезници. Акъл да им дойде малко. Емо, ти заминаваш към базата да ти превържат крака. Останалите, без Крум, се връщате по постовете.

Емо послушно закуцуква надясно. Аз също скоростно се шмугвам в близката алея. За да оставя, подобно на прокълнатите поети, с облекчение зад себе си несъвършения човешки свят и да се потопя отново в Тишината.

* * *

Предстои най-хубавото време. Времето, в което уморен се влачиш по маршрута, по мръсния асфалт и грешната земя, но вперил поглед в небето. Във вълшебния ход на минутите звездите избледняват, чернотата на небосвода омеква до кобалтовото синьо на сутринта. После диска на слънцето изгрява от изток и багри облаците във всички нюанси на аленото.

Може да си взема и радиото с мен. Сигурно пак ще пуснат нашата песен. Онези милиони заспали и ослепели в тухлените си клетки люде, мислят, че тя означава само стар любовен шлагер. Само ние - посветените в “ордена на Тишината”, дето изпращаме и посрещаме светлика на деня- знаем. Знаем, че именно тази песен е „Химна на охранителите”. Защото в нея е казано всичко, което искаме и мечтаем:

Колко малко ни е нужно

и напук на всяка суета:

Да замръкнем със надежда

и посрещнем утринта!

- На-на-на-на-на! – тананикам мелодията на „химна” с продрания си гласец и бавно поемам по алеята.