Вече втори ден наблюдаваше гърба й. Падината между плешките, почти неподвижна до мига, в който ръката й вдигаше чашата с капучино. После тъмното раздвижване на кожата, което стисваше стомаха му и го караше да сведе очи. Вчера беше с бяла тишъртка с качулка. Косата й нежно докосваше ръба на дрехата и той изведнъж си представи гъдела от тези прецизно подстригани връхчета. Наблюдаваше я уж дискретно, докато имитираше нехаен поглед отвъд витрината. А там се събуждаше едно неделно Хелзинки, за пръв път лятно от емигрантския му престой.

Искаше да види лицето й. Представяше си го всякакво. Косата й беше толкова тъмна, че предполагаше цялата гама от бадемови до светли очи. Тя излезе от кафенето точно, когато той поръча второто си кафе, просто се дематериализира. А зад витрината градът беше същият.

Това беше почивният му ден и той го инвестира в бродене по необичайни улици. Нищо не се случи. Вечерта излезе на терасата и се захвана да гадае – ако следващата кола е червена, утре ще види лицето й. Беше червена, но – бус. Брои се, реши той и влезе в Интернет.

Сутринта стана по-рано и кацна в кафенето, препълнен с очакване и себеирония. За пръв път беше истински самотен сред измитите стъкла, измити улици и физиономии. Сигурно не си струваше чакането. По дяволите, ето я, не, не е тя. Имаше по-къса коса. Хвърли поглед на вестника си, вдигна очи и я позна. Не беше трудно – черна рокля с презрамки, фина китка и на същата маса. С гръб към всички, с поглед в улицата.Трябваше бързо да измисли нещо, да се престори, че не знае езика, че е турист,а не ловец на случайности. Че е деликатен и привлекателен. Че е неин тип.

Тогава цялото й тяло трепна. Типично скандинавски профил. Внезапно развълнувана. На масата й сяда мъжът, когото е дочакала.

Той плати и си тръгна. Чак отвън се вгледа в утробата на кафенето и я видя наистина. Беше хубава, защото очите й блестяха.