От автора: Е, пичове, почнах тука да пиша едно романче и понеже ми се струва, че започва да придобива вид, реших да го предложа на вашето внимание.
Засега - първа глава. После и нататък.
Он Арагорн ми разправяше тия дни да съм посетял "Литература" и ей на до какво доведе това. Пристрастяване, дето има една приказка.
Аре, приятно четене!

“И видях да излизат от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка три нечисти духа, подобни на жаби.”

 Йоан, Откровение

  Първа част

Първа глава

 Стените в стаята на Едуард Григ бяха буквално окъпани в кръв, а вонята, която се носеше в помещението бе предостатъчна да изплати външния дълг на САЩ, стига кредиторите да се навият на подобна сделка.
По пода в пълен безпорядък бяха разхвърляни частите на осемнайсет тела – седем мъжки и единайсет женски. Самият Григ висеше обесен на кристалния полилей, съблечен чисто гол и с отстранени мъжки атрибути.На мястото на едното му око зееше черна дупка, носът му бе буквално заличен от лицето, а разбитите му горни и долни устни бяха зашити една за друга с груб черен конец. Между пръстите на свития юмрук на дясната му ръка някой бе сложил угарка от цигара, а лявата – отрязана до лакътя, се търкаляше под него.
От началото на това клане бяха изминали десет дни, през които температурата на сянка бе достигнала 43 градуса по Целзий. Този факт даваше възможност на тежкото зловоние, излъчвано от разлагащите се трупове, да излезе от стаята и да разшири територията си от петия етаж до фоайето, но за щастие или нещастие както в самата сграда, така и на няколко мили от нея нямаше притежател на нос, който да докладва за твърде странните аромати, настанили се в 40-етажната постройка, принадлежала някога на“Хилтън”, а понастоящем част от империята “Григ инвест къмпани”.
Григ беше закупил хотела заедно с кажи-речи цял квартал от провинциалното градче Хистър в щата Мейн преди седем години.Веднага след като влезе във владение на новата си собственост той издигна високи бетонни стени по границите на цялата си новопридобита територия, която обяви за Център за нови научни разработки “Едуард Григ”.
Година по-късно в градчето започнаха да идват и специалистите, които трябваше да работят за ЦННР. Всеки един от тях подписа договор, според който в срок от шест години нямаше право да напуска района на центъра, независимо от повода.
- Дами и господа – бе казал тогава Григ, -именно затова съм закупил цял хотел за нуждите ви. Тези от вас, които имат семейства спокойно могат да ги доведат в центъра. За обучението на децата ви ще се грижат частни учители. На половинките ви също няма да е скучно. Уредена е и работа за тях. Няма да сте лишени от нищо. Разбирате ли – от нищо.
От осемстотинте души, желаещи да работят в новия център само трима не приеха условията. Останалите се съгласиха. Григ даваше ужасно много пари.
Триста седемдесет и двама от новите му служители бяха женени и доведоха семействата си, които настаниха в хотела,който естествено бе прекръстен на “Григ хаус”, но за хората сградата си остана просто хотел – в крайна сметка нищо не може да замести собствения дом.
Петнайсет дни преди на петия етаж в “Григхаус” да се проведе нещо като конгрес на касапите, пред стените на крепостта,както работниците нариха центъра, се бе появил висок рус мъж и бе поискал среща със самия Григ. Обикновено външни посетители не се допускаха. Зад бетонните стени не можеха да проникнат даже ФБР и ЦРУ - факт, който сам по себе си говореше за мощта на собственика на центъра, но в този случай бе направено изключение. Мъжът бе подал на полковник Щерн - шефа на охраната, дебела черна книга, която помоли да бъде отнесена на Григ.
- Достатъчно е само да я види, за да постеле червения килим – бе казал мъжът с иронична усмивка, която не се бе харесала на Щерн.
Двайсет минути по-късно русокосият напусна центъра, но вече не носеше книгата със себе си, а Щерн бе привикан да се качи при Григ по най-бързия начин. Когато влезе в кабинета на Григ шефът на охраната разбра, че нещо се е объркало много сериозно. Григ беше пребледнял като платно,а гарвановочерната му коса (Щерн беше на мнение, че босът я боядисва) бе станала по-бяла от сняг.
- Искам веднага да евакуираш всички – бе заповядал Григ. Гласът му трепереше. – В центъра ще останем само аз и още осемнайсет души. Всички останали да ви няма до двайсет и четири часа.
- Но... – опита се да възрази Щерн.
Григ го стрелна с поглед, който отказа шефа на охраната от разсъждения.
- Това е шибана заповед, Щерн – твърдо каза Григ. Вече бе овладял гласа си. – Наел съм те да изпълняваш. Безпрекословно.Ясен ли съм?
- Да, сър.
Щерн излезе, извади от джоба си радиотелефона и нареди на всички от охраната да се съберат в 18-и кабинет до пет минути.
В същото време Григ вдигна телефона и набра някакъв номер.
- Той дойде – каза в слушалката, след като от другата страна вдигнаха. – Имам нужда от помощта ти.
- Няма начин, старче – отвърна му сух режещ глас. – Всеки сам трябва да си изкупи грешките...
- Ти си следващия в неговия списък! Знаеш това добре!
- О’кей. Какво искаш?
- Пазителят на печата!
- Съжалявам, мой човек, но той не е при мен.Дори не знам къде е.
- Тогава съм загубен.
- Бягай, старче. Изчезвай оттам докато можеш. Това е моят съвет.
- Вече е късно. Твърде е късно.

Пазителят на печата отвори вратата и влезе в стаята без да обръща внимание на тежката неприятна миризма, която буквално се стовари отгоре му. Сивите му безизразни очи огледаха безпристрастно помещението. Забеляза черната книга поставена върху голямо бюро, разположено до широкия панорамен прозорец на стаята. Приближи се до него, като внимателно избягваше да настъпва разпръснатите части от труповете. Взе книгата в ръцете си и излезе.
Когато се озова извън стените на центъра се обърна към него за последен път. Дясната му ръка се издигна нагоре и властно посочи към мястото, което напусна. После се обърна и продължи да крачи бавно надолу по пътя. Зад него лумнаха пламъци.