Случайното момиче гледаше розовите кристали, които се полюшваха на ушите на Пестицидното момиче. „Колко са прозрачни и чисти – съвсем различни, топли и някак...земни”  – мислеше си тя. А на глас каза нещо съвсем различно :
- Виж до къде те доведоха съмненията – до средата на пътя между измеренията...
- Сигурно защото точно тук е трябвало да бъда – каза Пестицидното момиче и се усмихна.
Двете почти едновременно се обърнаха към Художника, който стоеше на бара и сякаш чакаше да се обърнат към него :
- Дали случайно имате...
- ...капучино...
-...с канела...?
„Как странно се разбират – довършват си даже поръчката! – си помисли Мейкъра - Дали пък не се познават отнякъде?"
Художникът нищо не каза, обърна се и мигом приготви две големи чаши капучино с превъзходна, пухкава пяна и аромат на канела. Постави ги внимателно пред момичетата и леко наклони глава – сякаш ги преценяваше и се радваше на тяхната среща. Ейс Коук и Мейкъра ги гледаха с подозрение и лека надсмешка и чакаха да чуят накъде ще тръгне разговорът.
- А хубава водка имате ли? – попита най- накрая Мейкъра и наруши увисналата тишина.
Художникът нищо не каза, само се обърна за миг и пред тях се появиха чаши с прозрачна течност.
- А всъщност, това е мястото, на което трябва да се поспре, да се погледне отстрани и да се намери правилния път. Защото от тук тръгват много пътища... – каза той и тихият му глас остана да звучи дълго в полумрака на  бара.
- Те добре тръгват, ама не се знае къде стигат – каза Ейс Коук замислено.
- Защото, ние имаме доста сериозен проблем за решаване – додаде Мейкъра – и нямаме много време за разни разсейвания...
- Ако пък се погледне от друга страна, спасяването на едно човешко същество понякога е твърде рисковано и рискът невинаги е оправдан...- каза Художникът и неизменната му усмивка вече беше някак тъжна.
- Какво по– точно трябва да значи това? – каза Мейкъра и се намръщи страховито, което не предвещаваше нищо добро. Ейс Коук не вдигаше поглед от лакираната повърхност на бара.
- Ако спасяването на едно човешко същество може да възстанови равновесието във вселената, може и да е оправдан рискът – каза той бавно.
- Или пък, погледнато от трета страна, новите хора, които се мотаят в измерението без ясна цел, просто неоснователно ви плашат и объркват допълнително ситуацията...- продължи Художникът с невъзмутим глас, все едно, че Ейса и Мейкъра изобщо не бяха на бара и нищо не бяха казали.
- Не ми пука за новите хора! Ако се съберат старите воини, всяко равновесие ще се възстанови! – Мейкъра се ядосваше и все по- осезаемо губеше позицията си на спокоен и уравновесен човек.
- А случайно да имаш идея, приятелю, как се вписва моето лично отмъщение в цялата тази история? – попита Ейса и в очите му бляснаха интересни на цвят пламъчета. – Защото, погледнато от където поискаш, аз много държа на него. А това е малко извън контекста на равновесието и спасяването...
- Приятелю, проблемът е твой, отмъщението е твое и само ти имаш властта да се откажеш или не от него – усмихна се Художника. – А сега, моля да ме извините, но имате работа – каза той и в следващия миг те се отзоваха точно където искаха – в онова объркано измерение, наречено «Земя». Допиваха водките си в т.нар. Панорамен бар, зяпаха разни момичета и се чудеха дали въобще е имало прекъсване по пътя между двете вселени, или този разговор само им се е струвал.

- Съмненията са нещо важно – обърна се Художникът към Пестицидното момиче и  Случайното момиче, които тихо обсъждаха нещо. – Не бива да се вярва на всеки, но и не бива да се губи доверието. От четвърта страна, когато води такава битка, човек е най- добре да се съмнява във всичко. Защото противникът е лукав и способен на какво ли не, за да победи...
- Няма опасност да се предоверим – усмихна се Пестицидното момиче
- Нито пък да не се доверим – каза Случайното момиче.
- Аха. – усмихна се Художника – Знаех си, но бях длъжен...Общо взето, моля да ме извините, но и вие имате работа.
В следващия миг в Панорамното барче се появиха две момичета, които тихо и задълбочено обсъждаха нещо...

 ***

Силуетът с прибрана отзад дълга коса стоеше на брега на кървавочервеното море и наблюдаваше залеза на черното слънце. Междувременно в главата му се изреждаха разни нецензурни думи, които беше дочул някъде из вселената: «...не стига, че толкова трудно се измъкнах от тъпия арест, не стига, че нищо не успях да свърша, ами и Ейса и Мейкъра изобщо не разбират, че Смъртта не може да се победи! Защо толкова държат да водят битки, които са предварително загубени? Защо хората винаги се опитват да свършат невъзможното? Защо просто не освободим Щепси и не се пръждосаме далеч от това глупаво, алчно и безидейно измерение?...»
- Никога няма да успея! Уморих се! – искаше му се да извика, но в края на краищата предпочете да слуша бученето на тъмночервените вълни.
«И кой идиот ми е задигнал шлифера? Ако някой се маскира на мен, ще трябва много да внимава да не ме среща! Мамка му, как съм ядосан! А онова случайно момиче къде се е дянало, по дяволите, и него ли трябва да търся сега,`щото си нямам друга работа ...»
Той прекъсна гневната тирада в главата си, обърна се рязко и пое в посока противоположна на морето. Там някъде трябваше да се отвори портал между измеренията, който да го върне в объркания свят, наречен «Земя».