Светът идва към мен и ме блъсва челно всяка сутрин. Скачам от леглото преди да се събудя, защото дам ли си време да осъзная, колко е рано… После зъбите, душ, самобръсначка. Преди да усетя, вече съм в колата и градът лети срещу мен.Лампите му още светят и улиците са нощни. Сутрин съм песимист - виждам дълги червени светофари, зелените забравям веднага. Сутрин по тротоарите няма красиви жени. Не и преди да пия кафе.

Имам хронична умора и торбички под очите. Нямам още четир’се, нося 44 размер обувки и презирам фатализма. Сутрин съм клаустрофоб. Колата е моето тяло и градът ме пресреща застрашително. Улицата е тясна паст, затова карам със стиснати зъби към небцето й - бизнес центъра в центъра с високите етажи и ниски тавани на офисите. В асансьора клаустрофобията ме сграбчва жестоко, затова се добирам първо до кафенето с директния. Той е хромиран и от всяка стена ме гледа сутрешното ми лице, поизкривено там, където се събират плоскостите.

Кафенето е просторно и с изглед към изгрева. Мирише хубаво, не знам на какво. Ако знаех,щях да ароматизирам в къщи със същата ванилово-свежа смес. След втората глътка кафе-с мляко-три бучки захар-ако обичате всички стени като че отдръпват и вече мога да дишам леко. Светът застава на фокус и започва да се движи плавно. Сега не улиците, аз съм застрашителен. I’m the boss. И това личи най-вече от факта, че пръв съм в офиса.Така никой не закъснява, защото ще бъде забелязан.

Плащам и се отправям към моя етаж. По стълбите е пусто и луминисцентно, реверите ми още лъхат на кафе и онова ароматното, а вратът ми пари. Не знам защо, всяка сутрин докато тръгвам по стълбите, нещо горещо пълзи от тила към гърба ми. Сигурно нерви.

Колко е нервен, един такъв изопнат под високия овал на скулите. Още първия ден го забелязах - влезе направо от директния асансьор, а обувките му неистово лъщяха.Всяка сутрин е неприлично красив. Пие кафе с мляко, пръстите му са дълги и нервно потрепват. Гледа към изгрева, а бледооранжевата светлина очертава леки торбички под очите му.

На четвъртия си работен ден осъзнах, че съм хлътнала. Барманките не се влюбват в клиентите си, не и когато клиентът не ги забелязва. Това е професионална катастрофа.Нещата се влошиха дотам, че да започна да ходя с желание на работа.

 Сутрин винаги съм бодра, харесвам града,докато е почти пуст. Мирише на мушкато и озон. Очертанията на сградите са меки от здрача, уличните лампи още светят истински. Толкова рано няма случайни хора по улиците, никой не изглежда нервен. Жените са красиви с току-що поставения грим, а мъжете - все още цивилизовано избръснати.

Знам в колко ще дойде той, кафето му е почти готово и аз го наблюдавам над машината. Харесвам неговата непроницаемост; ако не беше такъв щях ли да го харесвам пак? Като шеф бил абсолютен перфекцонист, доскоро леко невротичен. Сега - повече.

Нервните хора са или по-цинични, или по-сензитивни. Отворих почти под носа му нов пакет кафе.Тогава забелязах, че е чувствителен към аромати. Като мен. Аз помня всеки мириси или го обичам, или космите на ръцете ми настръхват от неприязън. Дълго търсих начин да подуша парфюма му. Ммм - сладък, леко мускусен и откровено скъп. Досега не си падах по натрапчиви аромати, но неговия харесах заради онази лека сянка около устните, с които поръчваше всяка сутрин. Най-бързо свършващото време на денонощието, ако не го накарам да ме забележи.

И така започнах да експериментирам с аромати. Ловях израженията му сутрин, докато палех изпарителя за етерични масла. Лавандулата не усети, плодовите аромати се извиха край кожата му и замлъкнаха, от иланг-иланг гласът му леко потрепна, миртата го накара да се взира по-упорито в изгрева. Тогава открих ванилията - ноздрите му се разтвориха и лицето му потърси слънцето. Той не забелязваше магията, но тялото му реагираше.Започнах да капвам няколко прашинки ванилия на дъното на чашата му. Пристрастих се към сутрешното му изражение, толкова друго след първата глътка от моето кафе. После, докато си тръгваше с учтиво „Довиждане”, полепвах с поглед към тила му, точно под подстриганата безукорно коса. Тогава ванилията ухаеше най-силно, усещах дъха й да се просмуква в порите ми и да се разтапя като домашен сладкиш.

Има нещо в този бар с гледка към изгрева. Пристрастявам се към сутрешното кафе точно тук. Нима развивам мании? Колко досадно. Нямам време за глупости. Аз съм прагматик,векът е невротичен, а бизнесът - работа за циници на пълен работен ден.Включително и сутрините. За чий не харесах нито едно кафе по време на командировката? Нали и тогава го пиех по изгрев? Ако бях жена, щях да разказвам на психолог за сутрешната клаустрофобия, която лекувам с престой в кафене. Днес тилът ми пари толкова силно, че тръгва и към ушите. Нима се изчервявам?

Нямаше го няколко дни. Най-дългите в живота ми. Кафе-машината беше отровно-червена, слънцето - безцветно, а утрините нe ухаеха на мушкато. Цял ден го призовавах с ванилия, нощем косата ми безнадеждно миришеше на нея. Тогава дочух, че бил в командировка. Трябва да направя нещо или да напусна работа. Иначе съм жива само сутрин.

Тази сутрин градът беше по-застрашителен от всякога. При това валеше сняг. Колата му два пъти занесе по гладната паст на непочистената улица. Нещо атавистично в него регистрираше опасност, нещо дебнеше някъде из града и щеше да преобърне подреденото му битие. Тази невроза го невротизираше. Пиеше му се кафе.

Минутка преди обичайния му час на пристигане тя заключи кафенето и се качи в директния асансьор. Едва издиша и усети необратимото подръпване на пода под краката си. После полетя към първия етаж, подчиняваща се на властно натиснатото копче за повикване. И да, той беше там, във фоайето, точно пред вратата на асансьора. Тя преглътна конвулсивно, защото видя отблизо очите и скулите му. И устните, с които безразлично поръчваше кафе с мляко. И ноздрите, които неуловимо потрепнаха от ванилията, излъчваща кожата й.

Усмихна се и му направи място в асансьора, решена да използва минутата, в която се изкачват към нейното кафеено-ванилово-тръпчиво царство. В дъното на очите му се разля колебание

- Познахте ли ме? - усмихна се сутрешно тя и не успя да долови надигащата се в него паника от клаустрофобията.

За един кратък миг той усети аромат, който смътно му напомняше нещо хубаво и кратко, после реши да не се качва в директния. Защото двама в толкова тясна кабинка са много.