Всяко живо същество трябва да помни Смъртта. Иначе започва да си въобразява твърде много и цветовете се размиват. Случайното момиче винаги помнеше единствената си среща с него – присвитите му очи погледнаха в нея и през нея, и тя усети студ – не хлад, а направо студ.  

- Искаш ли да те взема? – попита той, а гласът му сякаш звучеше в цялото и същество.

- Всъщност, не. Мисля, че не искам – отговори тя, като събра всичката смелост, която студът беше оставил в нея.

- Тъп отговор! Грешен отговор! – Смъртта се ядоса. Той никак не си представяше, че някой може да му откаже. Кой знае защо си мислеше, че всички са навити на неговите идеи.

- Няма грешен отговор на въпроса «искаш ли» ! - Случайното момиче само се учуди на себе си, по- точно на това, колко много смелост е останала в нея.

- Тогава ще попитам по друг начин : Защо не искаш?

- Защото пиеш вино, а аз – концентрат! – изстреля тя отговор, който всъщност беше напълно безсмислен. Той погледна още по- дълбоко в нея и последните останки от нейната смелост се вледениха. Тя седна на земята, наведе глава, а косата ╒ се разпиля безредно по раменете, като скри лицето и очите ╒. Прегърна коленете си и се сви, от което изглеждаше малка, безпомощна и объркана – просто малко, зъзнещо момиче, покрито с коса. Заговори бързо, преди да е замръзнала :

- Не искам да те обидя, или да поставям под съмнение силата ти. Предлагам да съществуваш както намериш за добре, но ако пак се засечем някъде из Вселената, просто ме отмини. Въпросът «Защо» също няма верен отговор. Твоят свят не ми е интересен, а всичко, което аз искам е, да ми е интересно. Мъртвите неща са скучни именно защото са мъртви – предвидими са, няма тръпка. Това е всичко и ако не ти харесва, съжалявам!

От очите му беше изчезнало всяко смислено изражение, но той се обърна и тръгна по пътя си. Тя остана да се чуди дали си е спечелила доживотен враг, или само така изглежда.

Сега, когато погледна босият мъж с пистолет в ръка, тя отново си спомни този разговор, който се беше случил толкова отдавна, че няколко хиляди вселени бяха изчезнали оттогава. Видя мъглата, плъховете, които пъплеха навсякъде из мислите му, лепкавата несигурност... Вал стреля и кой знае защо уби някакъв чичко с дамаджанка... Куршумът одраска бузата ╒. «Ще трябва помощ » – помисли си тя и избърса кръвта. Погледна наоколо и видя Пестицидното момиче, обкръжено от съмнения и догадки. Опита се да се усмихне, но се получи нещо доста криво.

- Всъщност, не ти трябват повече доказателства – каза Случайна спокойно. – Всичко което е нужно, е пред очите ти.  

Вал отдавна беше изчезнал. Двете момичета се гледаха едно друго подозрително.

«По дяволите, нищо сигурно няма в тая вселена! »  – помисли си с досада Случайна, обърна се и тръгна да търси Яничка.