Кардинал Диен заби обезцветените си от староста очи в младия мъж и просъска:
 - Това е важно, графе! Това е дяволски важно! А сега тръгвайте.

 Граф ДьоРио кимна, обърна се стегнато на токовете на ботушите си и излезе сковано от кабинета на кардинала. Не беше граф по рождение, но твърде малко хора знаеха за този факт и повечето от тях бяха мъртви. ДьоРио се беше родил и израсъл на улицата. Още като невръстен хлапак попадна в полезрението на кардинала, който веднага видя в него заложбите на роден убиец. Кардинала го прибра под крилото си, даде му добро образование, погрижи се да бъде обучен на светски маниери и от време на време му поверяваше по някоя задача. Някой умираше или нечия дълбоко скрита тайна излизаше наяве, а графа получаваше солидно количество злато.

 ДьоРио не си позволяваше да пие, приемаше жените и кръвта като част от работата си при кардинала и се имаше за почтен човек, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че никога няма да бъде нищо повече от личния убиец на кардинала. А сега стария прилеп го караше да разчисти поредната каша, забъркана от някой друг. Оня побъркан побойник Балдуин беше се полакомил за земите на някакво дивашко племе и в резултат прехвалената му конница беше стъпкана в калта, а самия Балдуин - пленен. Всичко това не засягаше по никакъв начин графа, стига от Константинопол да не беше изчезнала една огърлица. Не беше съвсем ясно какво се е случило, но според информацията на кардинала Балдуин я е носел, когато повел войската си към фаталната битка. По дяволите, можеше да е навсякъде! Можеше да лежи стъпкана някъде на бойното поле и тогава никога нямаше да я намери. Ако беше у някого, щеше да я открие, такива вещи не оставаха скрити за дълго. Дори и да беше у царя на диваците, макар и за него да се носеха доста притеснителни слухове. Разказваха, че бил огромен и непобедим боец, но и това сигурно беше поредното преувеличение.

 Другото, с което ДьоРио не беше наясно, бе какво е толкова ценното на тая огърлица. Май никой освен кардинала и Балдуин не беше чувал за нея. Каквото и да беше, трябваше да го свърши, щом стария прилеп толкова държеше на това. Събра четирима изпитани главорези и потеглиха към варварските земи.

 

 ***

 Невена се отпусна на падналото до извора дърво да почине и да се порадва на утринната глъч на гората. Къщичката и беше надолу по пътеката, встрани от пътя и доста далеч от селото, но хората от време на време се отбиваха при нея - понякога просто да я поздравят, понякога за да и благодарят, понякога идваха за помощ. Невена знаеше тайните на много от горските билки и винаги имаше с какво да помогне на болните. Беше красива жена и живееше сама, но мъжете избягваха да отварят темата - може би заради дълбоко стаената в очите и тъга, а може би просто защото тук хората бяха такива. Тъкмо затова Невена избра това място - планинците ценяха свободата си и уважаваха свободата на другите.

 Слизаше по пътечката към дома си, когато дочу глъч. Група конници се бяха спрели пред портичката и единият тъкмо слизаше от коня и се провикна към къщата:

 - Сестричке!

 Невена затича и прегърна брат си, когото не беше виждала от почти година вече. Малкото и братче неочаквано порасна и пробваше тук и там късмета си, а когато Калоян се завърна от заложничеството си в Константинопол, постъпи в армията. Невена беше чула за страховитата битка и сега двойно се радваше, че брат и е жив и здрав.
 Беше заякнал, обруленото от вятъра лице вече не изглеждаше детско, но си оставаше нейното малко братче.

 - Това е сестра ми, Невена - представи я Велин.

 Невена огледа другите мъже, които бяха слезли от конете. Един от тях се открояваше сред останалите не само с невероятно високия си ръст. Имаше приятно, засмяно лице и пронизващ поглед, издаващ огромна сила.

 - Това е Калоян, царя на всички българи - прошепна Велин.

 Невена не знаеше какво точно да направи, но огромния мъж се замя и подаде ръка:

 - Велин е смел мъж и вече успя да опази главата ми в битката, но явно е забравил да ми каже, че има толкова красива сестра.

 Гледаше я право в очите и тя разбра, че всичките слухове за Калоян може и да бяха преувеличени, но съвсем мъничко. След час гостите си тръгнаха и останаха само Велин и двама негови другари. Ботьо беше нисък и много набит, бърбореше почти без прекъсване и винаги намираше на какво да се засмее. Май винаги намираше и какво да дъвче. Другият, строен мъж, висок почти колкото брат и, облечен с кожено елече и протрити кожени панталони, я гледа известно време съсредоточено, после кимна за поздрав и се зае да точи извития си меч.   Калоян беше продължил лова си, заедно с останалите, но преди да тръгне и подари сребърно украшение с невероятно красива изработка. Беше тясна огърлица, със странен зелен камък в средата.

 Велин и каза, че ще останат още само два дни и сега използуваха всяка свободна минута за да се порадват един на друг. Разказа и за битката с прехвалените кръстоносци, за живота си в армията и за това как може да си построи някой ден къща близо до нейната и да се задоми, а тя само се усмихваше от време на време.


 ***

 Граф ДьоРио се беше ядосал не на шега. Ония надут глупак Балдуин наистина беше взел огърлица със себе си, но изобщо не беше ясно защо - един бъбрив слуга в двореца в Константинопол подробно обясни, че огърлицата е твърде тясна и може да стане само на много слаба жена или на малко дете. А сега Балдуин беше пленник в Търново, така се казваше столицата на варварите, и ДьоРио трябваше да намери начин да вземе проклетото украшение, стига наистина да не беше изгубено на бойното поле...

 Когато пристигна в Търново с изненада установи, че тия хора не са чак такива варвари и всъщност се отнасяха доста гостоприемно към победения враг, който на всичко отгоре ги беше нападнал пръв. Местните ги приеха за любопитни търговци и тъй като доста от тях говореха езика на ромеите, графа бързо откри къде държат пленения рицар. Отне му още два дни да се сближи с една от дамите, които имаха достъп до двореца на местния владетел, издигнат на непристъпна скала. Информацията, която получи от нея го вкисна окончателно - владетелят понякога се наслаждавал на малка, но много красива огърлица и я носел у себе си. За изненада на графа, дамата потвърди слуховете, които се носеха надлъж и на шир - за невероятния ръст и сила на варварския цар, както и за невероятното му обаяние. И най-лошото - царят излязъл на лов и когато се върнал снощи, огърлицата не била у него. За сметка на това беше споделил, че едно толкова красиво бижу ще бъде най-добре при една наистина красива жена и нищо повече. ДьоРио опита всяка известна му хитрина, за да разбере къде е бил царят и накрая научи - огърлицата беше останала у някаква селска вещица далеч в планината. Събра хората си и се отправи незабавно натам.

 ***

 Невена прегърна за последно брат си и като го сгълча да се обажда по-често му пожела лек път и със здраве. Не можа да сдържи предателската сълза. Едва брат и и другарите му се бяха скрили зад завоя, други конници изскочиха на пътя. Бяха четирима и изглеждаха като търговци от друга страна, само дето не носеха почти никакъв багаж...
 Посегна да избърше сълзата от лицето си и конниците внезапно спряха като вкопани. Осъзна, че погледите им са вперени в малката огърлица, която Калоян и беше подарил, когато единият от тях просто се пресегна и я вдигна на седлото. Невена се задърпа, но конника я стисна здраво с една ръка и препусна отново в бесн галоп

 ***

 - Май съм забравил нещо при сестра ми - измърмори Велин.

 - Да бе, забравил си кака да ти обърше нослето - насмешливо каза Ботьо.

 Велин не беше забравил нищо, просто откак се разминаха с четиримата конника, нещо го човъркаше отвътре.

 - Чакайте ме тука, ей сега ида - отсече той и обърна коня.

 В къщата нямаше никой. Велин извика един-два пъти, но никой не му отговори. Изкачи на бегом стръмната пътека до извора, но и там нямаше никой. Със свито сърце се спусна обратно и препусна към селото. На половината път лежеше окървавен мъж. Беше жив, но беше с лоша рана на ръката. Позна го и заговори на пресекулки:

 - Някакви дяволи откраднаха сестра ти. Не са тукашни. Тръгнаха надолу по-пътя и бързаха много. Познах Невена и се опитах да ги спра, ама май не ме бива много за тая работа...

 Велин натовари ранения на коня и препусна към селото. Остави го до първата къща, благодари му бързо и с все сила препусна надолу по пътя. След десетина минути забеляза в далечината четиримата конника - яздеха по-бавно, но не можа да ги разгледа добре, защото се скриха зад поредния завой на лъкатушния планински път. Изпсува и препусна отново.

 Христаки и Ботьо почакаха малко, спогледаха се неспокойно и тръгнаха да се връщат. Познаваха се едва от няколко месеца, но вече бяха свикнали един с друг, а и никой от тях не беше виждал Велин така обезпокоен. Като не намериха никого в къщата, тревогата им нарасна и препуснаха към селото. На половината път имаше петно засъхваща кръв, тъмночервена на белите камъни. Препуснаха в див галоп. Тук таме между дърветата далеч напред се мяркаше Велин.

 ***

 - Графе, май си имаме компания - обади се един от главорезите му.

 ДьоРио се обърна назад, но там се мярна единствено самотен конник, препускаш в галоп.

 - Ти и ти, направете му засада и разберете какво иска. Ако е още някой досадник, просто го убийте.

 Двамата посочени слязоха от конете и се притаиха в крайпътните храсти. Когато Велин мина покрай тях, единият вдигна високо откършен клон, но Велин се наклони рязко и избягна удара. Конят му се спъна в опънатото ниско до земята въже, залитна и падна. Велин се претърколи няколко пъти и скочи на крака, като се опитваше да се отърве от звънящия шум в ушите си. Двама непознати го нападнаха почти едновременно. Велин измъкна дългия си нож, направи лъжливо замахване към по-близкия и докато оня се дърпаше назад, стовари тежкия си юмрук в лицето на другия нападател. Непознатия се срути на земята. Другарят му замахна няколко пъти - биеше се мръснишки и при това добре. Велин отстъпи назад и се препъна в хвърления клон. Залитна и нападателят замахна със злобна усмивка, но насред движението усмивката му замръзна, тялото му продължи да се движи по инерция и падна. От гърба му стърчеше къс ловджийски нож. Ботьо скочи от коня, издърпа ножа си от гърба на умиращия и го обърна.

 - Тоя няма да го бъде - каза замислено - Май сте станали другарчета, а?

 - Откраднаха Невена - запъхтяно рече Велин и с едно движение изправи другия нападател на крака.

 Оня мотаеше глава и се опитваше да намести разфокусирания си поглед. Пораздрусаха го, но на въпросите им отговаряше само с чуждоземни ругатни.

 - Я дай аз да го попитам - каза Христаки и откачи парче навито въже от колана си.

 Христаки единствен от тримата разбираше що-годе езика на ромеите и можеше да го говори малко. Усука въжето около пръстите на непознатия, пъхна една пръчка и завъртя. Костите изпукаха и непознатия изпищя. Христаки се наведе над него и спокойно и бавно му заговори нещо. После завъртя още. Непознатия беше пребледнял като платно, изпухтя някакъв отговор и се задави с едрите капки пот, стичащи се по челото му. Христаки отпусна въжето, преплете го и около пръстите на другата ръка и пак завъртя пръчката. Чу се грозен звук на строшени кости. След няколко секунди непознатия проговори.

 - А бе не съм много сигурен какво казва, ама май са тръгнали да търсят нещо, дето е било у Невена и затова са я откраднали. Началника им е някой си Графдьорио. В някакво място, наречено Лион щели да ходят май...

 - Ботьо, дай ми твоя кон, а вие ще си намерите друг в селото. Кажете, че ще се върна след... абе ще се върна.

 Конят на Велин се беше изправил, но куцаше лошо.

 - Няма да я бъде тая, Велине! През малко ли неща минахме заедно...

 Метнаха пленника си на коня на Христаки, Велин и Ботьо се качиха на другия и се върнаха до селото. Намериха бързо кон, а когато се разбра кого водят със себе си, един от мъжете излезе напред и каза само:

 - Що не го оставите тоя, да не ви тежи. Пък и брат ми ще иска да го види. Лично.

 - Брат ти ли раниха тия? - запита Велин - Сполай му, че се опитал да помогне на Невена!

 - Намерете я и я върнете жива и здрава. Ние тука ще си похортуваме с тоя момък. - каза мъжът и повлече непознатия към мегдана.

 ***


 - Графе... Ако разреште - започна неспокойно единствения останал спътник - Ама нали огърлицата търсехме? Е, намерихме я. Тая фуста само ще ни бави, а  Пиер и Жорж още ги няма. Да я пречукаме и да се прибираме, а?

 ДьоРио изгледа презрително спътника си. Наистина, трябваше им само огърлицата. Но... Колкото и да беснееше и да се опитваше да се отскубне жената пред него, просто не му се искаше да я пусне още. Беше пролял много кръв и не се свенеше да убие още някого, но ... тази жена...

 - Виж защо тия двамата идиоти се мотаят още, вместо да умуваш! Не вярвам някакъв селяк да се е справил и с двамата.

 - Ония, дето се разминахме с тях не бяха селяци, графе. По ми приличаха на такива като нас.

 - Изчезвай! - излая графа.

 ДьоРио знаеше, че е опасно да остава на пътя и отби встрани. Свали пленничката си от коня и за своя изненада се опита да я успокои. Тя се заслуша в думите му и като че ли го разбираше. Всъщност Невена беше научила доста добе езика на ромеите навремето и някои от думите, които и казваше този грубиян тук и звучаха познато. Ама че идиот, отвлече я, а сега май се извиняваше... Невена знаеше отлично местния обичай момците да крадат момата, която са харесали, ако не могат да я получат по друг начин, но тоя тук не беше местен. Който и да беше, не го харесваше и искаше да се махне.

 Спътника на графа се върна бързо, запъхтян и блед.

 - Графе... майната и на вещицата! Ако не я зарежем, ще ни изловят като пилци преди да се усетим! Жорж е мъртъв, а ония отпрашиха нанякъде с Пиер! И да пукна, ако са прости селяни...

 ***

 В далечината се чу конски тропот и без да мисли, граф ДьоРио метна Невена на седлото и подкара коня навътре в гората. Невена се опита да извика, но ръката на графа и пречеше. В беса си го захапа, но той само изръмжа глухо и не отпусна хватката си.

 - Графе, това са ония - запелтечи спътника му, а в гласа му се прокрадваше паника - Казвам ви графе, за нас са тръгнали. Да заржем вещицата и да изчезваме? Графе?

 Дьо Рио не отговори. Невена се зачуди кой ли ги преследваше и в каква ли каша се беше забъркала. Ех, ако Велин се беше забавил само малко още, едва ли щеше да позволи на тия нещастници да я пипнат и с пръст...

 Спряха на малка сенчеста полянка и изчакаха до вечерта. В падащия здрач се върнаха обратно на пътя и продължиха бавно и внимателно напред. До следващата сутрин. Едва на третия ден решиха, че са се отдалечили достатъчно и се престрашиха да пътуват през деня. Невена от време на време питаше графа защо са я отвлекли, но ДьоРио я гледаше със странен поглед и не отговаряше. Всъщност не разговаряше и с другия бандит, явно негов подчинен.

 Отдалечаваха се все повече на запад и навлизаха в нови, непознати за Невена земи. Хората изглеждаха малко по-различно, пейзажа наоколо - също, но като цяло май основната разлика беше в различните езици, които говореха хората наоколо. Най-често нощуваха на открито и малко встрани от пътя - предпазливост, която нямаше как да не забележи. Графа и беше купил наметало с дълга качулка и я накара да го облече. Беше добре донякъде, защото нощем беше хладно, но Невена беше сигурна, че основната причина е да не се вижда лицето и. Че кой ли пък я познаваше тук?

 Наближаваха портите на някакъв голям град и движението наоколо стана невероятно оживено. Каруци с всевъзможен товар влизаха и излизаха от града, върволица пеши пътници със и без багаж се движеха в двете посоки, стрелкаха се конници...

 Спътника на графа изпищя и падна от седлото. Коня му сепнато подскочи и стресна коня, на който яздеха графа и Невена. Нещо тънко и дълго със смразяващо кръвта съскане профуча край главата на коня. Графа впи шпорите си в хълбоците на изплашеното животно и се понесоха в бесен галоп, прегазвайки тълпата и всявайки хаос и ужас наоколо.

 ***

 - Мамка му... - изръмжа Ботьо и свали лъка.

 Погледна виновно към Велин, но Велин вече не беше там. Препускаше напред, след изчезващия силует на любимата си сестричка. Христаки спря коня си до падналия главорез. Изрита го, за да провери дали е жив и когато оня изохка, хвана стърчащата от гърба му стрела и я разклати. После приклекна и зашепна нещо тихо. След минута се изправи, махна на Ботьо и се вмъкнаха с тълпата през градските порти. Стражите ги изгледаха накриво,вероятно заради голямото количество остри предмети закачени тук и там по тях, но никой не ги спря. Велин ги чакаше посърнал няколко метра по-нататък.

 - Изгубих ги...

 - Не бой се, знам къде са - пусна една от редките си усмивки Христаки и се запровираха напред през множеството.

  ***

 Графа спря пред затворените порти на някаква огромна постройка, слезе от коня и потропа. Открехна се малко прозорче и изражението на досада мигом отлетя от лицето, което се показа, щом зърна посетителя. Започна да обяснява нещо с мазен глас, но графа го прекъсна рязко, метна се на коня и пое в обратна посока. Невена се сети, че можеше да избяга, докато грфа слушаше обясненията на вратаря, но сега вече беше късно. А и някой продължаваше да ги преследва... или пък графа имаше врагове навсякъде? Възможно, изглеждаше именно такъв човек. Още по-странното беше, че като цяло се държеше доста меко с нея. Позволяваше и всичко... освен да избяга...

 Минута по-късно на портата се потропа отново. Вратаря подаде мазната си физиономия през малкото прозорче и не успя дори да си поеме дъх, когато една силна ръка се стрелна от нищото и го стисна за гърлото, а един нож се спря на косъм от лявото му око. Указанията, които получи бяха на някакъв странен език, но вратаря разбра всичко и без превод. Пресегна се и издърпа резето на малката портичка, вградена за удобство в голямата врата и отправи гореща молитва към всички светии за които се сети. Гаснещото му съзнание отбеляза, че натиска върху гърлото му е изчезнал, а три фигури се шмугнаха бързо вътре. Пое дълбоко въздух и тихо се свлече на земята.

 ***

 Този път разговаряха с една дебела жена. Разговаряха почтително, но дебеланата се изплаши до смърт само при вида на тримата странника. Бушуващото в очите им опустошение издаваше намеренията им,  а оръжията, които носеха и котешките им движения подсказваха, че няма какво да ги спре да превърнат намеренията си в действия.

 Говореше предимно Христаки и срешаще доста трудности в общуването, но накрая обобщи:

 - Не знае нищо за сестра ти, обаче е чувала за ония, дето я откраднаха. Каза същото име, Графдьорьо... да им таковам имената на тия чужденци... Каза още, че били опасни хора, но големия началник бил друг и го извикали по спешни дела на друго място. Голяма клечка някаква явно. И ... май сме се разминали за малко...


 Вратаря поотупа праха от дрехите си и се замисли дали му плащат достатъчно за такава опасна работа. Беше се наместил на тая службичка, тъкмо защото не обичаше да гизне под дъжда на бойните полета, а и нямаше никакво намерение да се връща в бащината си запустяла нива. Тук беше спокойно. От време на време му досаждаха разни просяци или граждани, които искаха нещо от кардинала, но всички винаги се отнасяха със страхопочитание, дори и големите търговци. Никой не искаше да си навлече гнева на стария кардинал. Единствено оня пройдоха и убиец ДьоРио се отнасяше с пренебрежение към него, но дори и той никога не бе посягал. Що за типове бяха тия и какво искаха? Добре, че кардинала отсъстваше, а покрай него и голяма част от прислугата. Даааа, странни времена настъпват...

 Не успя да седне на любимата си пейка, когато трима мъже със страховити изражения го заобиколиха плътно. Разтрепери се и само успя да кимне, когато чу името на графа и посочи с трепереща ръка в неопределена посока.

 -Париж? - запита единият от мъжете, висок, мускулест тип от който го побиваха тръпки.

 Вратаря закима услужливо с глава в знак на съгласие. В следващия миг от мъжете нямаше и помен. Вратаря се отпусна тежко на пейката и се замисли за по-безопазна професия...

 ***


 - Това е резиденцията на кардинал Диен - каза графа - Той иска само огърлицата. Не знам защо, но я иска, а когато кардинала иска нещо, го получава. Дръжте се покорно и му кажете всичко, което поиска да знае, а аз ще се застъпя за вас и имате всички шансове да се оттървете невредима от това приключение, госпожице. А след това ... кой знае...

 Невена вече запчваше да свиква с езика и долови основния смисъл на думите му. Не беше съвсем наясно какво точно искаха от нея и защо сега я предаваха на друг, явно по-висшестоящ, но вече нямаше съмнения относно това какво иска графа от нея. И странно, но в това си желание изглеждаше искрен. На Невена за миг и дожаля за този мъж. Спомни си за собственото си минало, което така упорито се опитваше да забрави, спомни си какво означава да...
 Без да си дава ясна сметка какво прави се пресегна и погали графа по бузата. Едва го докосна, но ефекта беше поразителен. Личноста на мъжа насреща и сякаш се разпадна на стотици пачета и всяко от тях искаше да се пребори за надмощие. Чак сега си даде сметка, че всъщност графа беше хубав и силен мъж, но не намери в сърцето си нищо, освен отшумяващо съчувствие.

 Въведоха я в мрачно помещение с висок таван и тесни прозорци. Възрастен мъж в червени дрехи се губеше в огромно кресло. Изглеждаше немощен, но избледнелите му очи горяха със студен пламък.  Размениха няколко реплики с графа - стареца имаше противен, съскащ глас, а графа отговаряше кратко и сдържано.

 - Почитаемия граф явно е решил да преизпълни заповедите ми, след като е довел тук и първата срещната селска вещица - засъска презрително стареца на езика на ромеите - Огърлицата!

 Чак сега Невена разбра за какво беше всичко. И се усмихна, а в усмивката и се четеше победа...

 - Какво? Вещицата ни се присмива?

 Графа каза нещо бързо, след това започна да разказва. От това, което Невена успя да разбере ставаше ясно, че графа я представя за близка на някакъв голям воин ... хм, дали не говореше за Калоян?... и за някакви врагове. Докато споменаваше враговете, а гласа на графа се промъкна неочакван респект. Сигурно говореше за хората, които ги нападнаха предишния ден.

 От всичко казано побъркания старец побесня. Известно време крещя, после засъска заповеди и всикчи наоколо се разтичаха да ги изпълняват.  Графа използува хаоса и за момент се доближи до нея и прошепна с пламнал поглед:

 - Простете ми, прекрасна моя. Аз ви въвлякох във всичко това и ще ви измъкна ... или ще умра за вас.

 Невена настръхна. Този побъркан човек беше взел съчувствието и за взаимност...

 От непрестанната езда и неудобното спане през последните дни се беше схванала цялата и сега се отпусна почти с благодарност на удобната седалка в закритата карета. Беше гладна и неизвестно защо бяха вързали ръцете и, но умората надделя и Невена потъна в дълбок сън. Присъни и се брат и, който и говореше нещо. Не чуваше думите, но беше успокояващо. Неясен образ на старица изплува за миг точно преди да се събуди от паренето в ожулените китки - въжето беше прекалено стегнато. Каретата завиваше по някакъв тесен път и с опасно клатушкане се понесе по стръмните завои.

 ***

 Граф ДьоРио стоеше в нерешителност. Стария прилеп отмъкваше жената, която беше успяла да пробуди непознати досега копнежи в сърцето му към прокълнатия си ловен замък високо в планината, а графа знаеше какво се случва на жените, попаднали там. Трябваше да намери начин да я спаси ... но това означаваше да се опълчи срещу кардинала...

 Не забелязваше нищо около себе си, докато една силна ръка не го сграбчи за рамото.

 ***

 Тримата се залутаха из Париж. Бяха стигнали до тук сравнително лесно, но проклетия град се оказа много по-голям, околкото си мислеха и навсякъде се виждаха стражи. Можеха да се справят със всеки, но не им се искаше всички тия хора да хукнат да ги търсят. Велин вече губеше надежда, а Ботьо кроеше все по-пъклени планове как да намерят мястото, което търсеха, когато късмета неочаквано им се усмихна. Точно пред тях, на средата на тясната уличка самотен мъж беше застинал като статуя до коня си и гледаше отнесено каменния зид пред себе си. Бяха го мяркали на няколко пъти вече и все отдалеч. Беше същия, който водеше Невена със себе си. Христаки пресегна и го хвана за рамото.

 Графа инстинктивно се извъртя и дълга кама се озова като с магия в ръката му. Замахна ниско, но едва закачи широкия колан на Христаки, който не очакваше такава реакция и също по инстинкт стовари тежкия си юмрук право в лицето на графа. Чу се хрущене и графа се свлече на земята с неестествено обърната настрани глава.

 - Брей... от де да знам, че е толкова кекав - оправда се Христаки.

 Огледаха се, но на уличката нямаше никого - нито стражи, нито обичайната тълпа. Ботьо се наведе и вдигна нещо от земята. Беше огърлицата, която Калоян подари на Невена ... сякаш преди хиляди години. Спогледаха се, после като по команда се завтекоха към  полуотворената портичка в каменния зид, малко по-нагоре по уличката. Нахълтаха в просторен двор с добре поддържана градина и голяма къща. С хищна усмивка Ботьо разтресе изящно изработената хлопка. Отвори им възрастен прислужник и ги изгледа недоверчиво.

 - Тоя май пита какво искаме - измърмори Христаки.

 Велин се огледа бързо наоколо, после без предупреждение стисна прислужника за гърлото и влезе вътре. Ботьо и Христаки го последваха и затвориха вратата. Прислужника вероятно беше достатъчно лоялен към господаря си, за да се задържи толкова време на служба, но явно не му се умираше още, защото веднага, щом схвана, че тия грубияни няма да го убиват и искат само да знаят къде е кардинала, започна надълго и нашироко да им обяснява как да стигнат до ловния му замък в планината. Христаки го накара да повтори всичко още няколко пъти, докато се увери, че е разбрал всичко и после изчезнаха така ненадейно, както се бяха и появили.

 Набиваха се на очи тук и затова побързаха да се махнат от града.
 

***


 - Ще ми кажеш всичко. Ще ме молиш да ми кажеш - изсъска кардинала и я прониза с избледнелите си очи - Отведете я долу!

 Двама яки стражи я хванаха почти внимателно и я поведоха към задните стълбища на замъка. Невена започваше да се чувства все по-неуверено и мъка сви сърцето и. Сякаш за да потвърди мрачните и опасения, една оса точно в ози момент я ухапа по разранената китка.

 Стълбите свършиха в нисък тъмен коридор с четири врати. Някъде от тъмното се появи едър мъж с грозен белег през половината лице, а около него се носеше тежка миризма на пот и вкиснало. Изгледа я със светнал поглед и отвори една от вратите. Стражите просто я бутнаха вътре, а зад вратата се чу стържещ звук. Бяха я заключили! Какво беше направила, че тия идиоти я заключваха като някой престъпник? Всичко заради оная огърлица ли беше? Сама не знаеше какво я подтикна да изхвърли малкото украшение точно преди да я въведат при тоя побъркан старец, но сега се радваше, че е успяла да ги изиграе някак.


 ***

 След малко вратата се отвори и стражите останаха при нея, докато не дойде ковач, стистащ в едната си ръка клещи с парче нагорещен метал в тях и голям чук в другата. След него влезе луничаво хлапе на десет-дванадесет години, едва мъкнещо друг, по-малък чук със странна форма. Освободиха ръцете и от въжето, само за да ги пъхнат в тежка желязна скоба, висяща на верига от стената. Ковача нагласи скобата плътно по ръката и, след което напъха изстиващото парче метал в отвора на скобата и го занити.

 Имаше твърде много време тук долу, за да осъзнае положението, в което се намираше. Имаше време да плаче, да се моли, да кълне и накрая, изтощена от всичко да заспи неспокойно. Имаше чувството, че са минали години, когато вратата се отвори отново. На светлината на факлите от коридора видя как някакво странно животно се шмугна вътре. Беше завързано на дълъг синджир и глозгаше голям кокал, След съществото се появи оня с белега, който беше отворил вратата първия път, а след него, бърчейки нос, пристъпи кардинала, както винаги в компанията на двамата си главорези. Факлите им осветиха килията и животното я забеляза.

 Не беше животно. Беше нисък, прегърбен и много мръсен космат мъж със сплъстена коса и рядка, омазана брадица. Лицето му беше странно изкривено и несиметрично. Издаде грухтящ звук и изведнъж се хвърли към нея. С едно движение раздра ризата и в очите му се появи мътен блясък при вида на голата и плът. Невена изпищя и се притисна в стената. Едрия мъж дръпна рязко синджира и с недоволно грухтене деформираното изчадие се сви в краката му.

 - Ако не ми кажеш каквото искам да знам, вещице, ще се превърнеш в играчка на тоя урод. Имаш време до сутринта! - отсече кардинала и си тръгна.

 През задушаващата я вълна на див, първичен ужас, Невена едва различи заглъхващото ехо от следващите му думи: "Очакването на бедата е хиляди пъти по-страшно от самата беда...". И изведнъж всичко свърши. Страха и ужаса изчезнаха, остана само леката погнуса от лепкавите ръце на изрода, които почти я бяха докоснали и вледеняващия гняв.
 Утре сутрин, значи! Все щеше да измисли нещо до сутринта и тази увереност изчисти главата и окончателно. Размърда окованата си ръка - поддутината от ужилванета спадаше и ръката и се движеше доста свободно в скобата. След няколко опита, раздирайки кожата си, успя да се измъкне. Опипа стените, но по тях нямаше нищо, освен още две вериги. Изпсува така, както не си позволяваха да псуват и мъжете и ритна ядно полуизгнилата слама, пръсната по пода. Там имаше нещо!

 Наведе се и заопипва, докато не намери кокала, който дребното изчадие беше изпуснало. Коста беше дълга, вероятно крак на сърна и невероятно олигавена. Пренебрегвайки погнусата си я подпря под ъгъл на стената и скочи върху нея няколко пъти, докато успя да я строши. Парчето имаше задоволително остри краища и това беше най-важно. Избърса я в останките от ризата си за да не се плъзга в ръката и, седна до вратата и зачака. Сутринта, когато старото копеле дойдеше да задава безсмислените си въпроси, щеше да го убие. Вероятно чакалите от охраната му щяха да я убият веднага след това, но не и пукаше. Нямаше да им достави удоволствието да продължат да се гаврят с нея и щеше да вземе полуделия старец за спътник към ада...

 Чудеше се какво точно представляваше огърлицата, която Калоян и беше подарил, че толкова хора си даваха толкова труд да я тормозят, когато шумът на тежки стъпки отвъд вратата я накара да подскочи. Утро ли беше вече? Врата се отвори, но вместо кардинала, в килията се вмъкна едрия грубиян с белега. Изфъфли нещо неразбираемо, но блясъкът в очите му беше абсолютно недвусмислен - явно беше решил да се позабавлява със затворничката преди кардинала да я даде на дребния му урод.

 Не успя дори да посегне към нея, когато Невена, заслепена от гняв и страх заби парчето кост в гърлото му. Докато мъжът умираше с последен гърголещ звук, измъкна камата, затъкната в широкия му колан и затича навън, а изпуснатата факла хвърляше зловещи отблясъци по стените. Изкачи внимателно стълбите, хлътна в обширно задимено помещение, което миришеше на кухня. Заобиколи внимателно подредените казани, намери опипом друга врата и се измъкна на чист въздух. Беше същата градина, през която я бяха докарали ... кога? преди няколко часа? Сякаш е било преди столетие! В дебелия зид, ображдащ целия замък имаше малка портичка от фино изработено желязо, а отвъд беше свободата...

***
 
 Пътя стана доста по-тесен и се заизкачва стръмно нагоре. Велин и Христаки бързаха напред, а Ботьо на няколко крачки зад тях мърмореше безспир.

 - Да де, да и тука не е лошо, малко прилича на Рила планина, ама не е същото. И чукарите нашите са къде по-красиви и гората е по-хубава. Те затова все търсят как да ни нападнат, щото на византийците им е писнало от жега и камънаци, а тия тука май само ливади имат. И мръвките им не струват, киснали са ги в нещо сладко...

 През повечето време се налагаше да ловят храната си, но сутринта Ботьо беше разменил един от ножовете си срещу апетитно изглеждащ печен бут в някаква страноприемница надолу по пътя.
 На средата на пътя стоеше малчуган на не повече от десетина години и правеше знаци.

 - Ей, тоя хлапак май на нас говори?

 - На нас я. Иска да идем с него - опита се да преведе Христаки - и все повтаря за някаква жена с ... Ей, тоя май за Невена говори!

 Хлапака кимна доволно, когато чу името и тръгна напред, а тримата другари го последваха, все още нащрек за някаква клопка.

 ***

 Невена тича докато остана съвсем без дъх, но вместо да спре да почине само се озърна назад и продължи малко по-бавно. И за малко не се блъсна в някого. Вдигна камата, но осъзна, че пред нея стоеше сама жена със скръстени ръце и я гледаше внимателно.

 - Успокой се, приятелко - жената говореше доста добре езика на ромеите - Лошите ти дни свършиха. Следвай ме.

 От жената се излъчваше такова спокойствие, че Невена и повярва и покорно тръгна след нея. Изкачиха някаква стръмна и много тясна пътечка и стигнаха до малка къща, сглобена от цели трупи, сгушена между две огромни скали. Вътре жената запали няколко свещи и се зае да разглежда внимателно раните на Невена.

 - Нищо страшно, приятелко. До няколко дни всичко ще ти мине.

 - До няколко дни ще зарастнат раните. Другото едва ли ще го забравя, докато съм жива - проговори за първи път от много време насам Невена и се зачуди колко дрезгаво прозвуча глсът и.

 - Ти си силна жена, ще ти мине и това. Много по-бързо, отколкото си мислиш.

 Невена се вгледа в неочакваната си спасителка - беше стара, много стара, но вървеше изправена, а движенията и бяха плавни и уверени.

 - Няма ли да ме попиташ коя съм? - усмихна се старицата.

 - Предлагаш ми подслон и подкрепа, когато се нуждая от тях и аз ти благодаря за това. Ако трябва да знам коя си, ще ми кажеш, когато решиш.

 - И това ще стане, но сега имаш нужда от един хубав чай и почивка - усмихна се отново старицата и отсипа от малкото котле, окачено над тлеещото огнище в две фино изработени чаши.

 Миришеше на нещо познато, но Невена не можа да се досети какво точно, а след малко клепачите и натежаха.

 ***

 Вървяха цялата нощ, а на сутринта хлапето им направи знак да се отклонят. Останаха да лагеруват между скалите, високо над тесния път, а когато луната се показа, продължиха отново. Призори отново се отклониха встрани и от едно високо място хлапето им показа малка долчинка и сгушен в нея малък замък от светъл камък, само с една ниска, почти кокетна кула.

 - Това му е значи ловната хижа на оня проклетник - измърмори Ботьо - Брей, ама рано са станали всички...

 И наистина, в замъка се забелязваше необичайно за толкова ранен час оживление - въоръжени мъже с факли се лутаха насам-натам, сякаш безцелно, няколко конника препуснаха в различни посоки.

 - Търсят нещо... или някого... - каза повече на себе си Велин.

 - Малкия казва, че трябва да изчакаме ноща и да отидем при някаква старица.

 - Благодори му, че ни доведе до тук, но от там нататък ние ще се оправяме - отсече Велин - Аз казвам да ги изловим един по един, все някой ще знае къде е Невена.

 - Аха, ще ги изловим! - потри ръце Ботьо, озъбената му усмивка не предвещаваше нищо добро.

 ***

 Невена се събуди рано и се учуди на собственото си спокойствие. Нямаше и следа от ужаса, който я беше държал в ледената си прегръдка толкова дълго. В другата стая се чуваше шетня.

 - Добро утро, приятелко -приветства я ведро старицата - До вечерта всичко ще свърши. Ще свърши в пламъци. А до тогава доста неща имаме да си кажем с теб. Отзад има ведро с топла вода и чисти дрехи, а аз ще направя закуска.

 Дрехите бяха малко тесни и малко по-дълги, закуската - обилна и вкусна, а старата жена се усмихваше от време на време, докато я наблюдаваше как се храни с апетит. След това излезнаха навън и се качиха на една висока скала.

 - Ей там някъде, между дърветата има трима мъже, които са дошли за теб от много далеч. Единият ти е много близък, съпруг или ... неее, брат ти е. А всички тия лутащи се хорица долу са обречени да умрат днес.

 - Брат ми е тук? - изненада се Невена - И защо... защо ще умира? Нее... бъркаш нещо!

 - Той няма да умре, приятелко. Не днес. Нито приятелите му, твърде добри бойци са. Дошли са да те търсят, а откъде го знам... това е, за което искам да си поговорим ние двете.

 Невена беше объркана. Без сама да знае защо, вярваше безрезервно на старата жена, но умът и не можеше да побере как брат и би я открил чак тук. Приятелите за които говореше старицата сигурно бяха Ботьо и Христаки. Те ли бяха нападнали графа?

 - Кой ще умре тогава... приятелко?

***

 В незапомнени времена тук е имало странна и необяснима сила. Никой не помни вече какво точно е било и какво е сторило, знае се само, че понякога правела добро, понякога лошо, била нечувана и невиждана и нищо и никой не можел да и противостои. Някои казват, че бил луд магьосник от древни времена, други - че било дракон, а още по-старите легенди намекват, че силата не принадлежала на този свят.
 
 Колкото повече време минавало, толкова по-малко ставали добрините на тая древна сила и толкова повече безпричинните лошотии. Селата обезлюдели, хората бягали в долината и силата владеела почти цялата планина. Легендата разказва, че Силата застигнала трима пътници в прохода, по който и днес минава пътя, но те се оказали сърцати мъже и по някакъв начин успели да оцелеят. Простите хора наоколо разказват, че били предрешени магьосници, но това са приказки. Тримата не само оцелели, а и подгонили древната сила, докато я принудили да се скрие в една дълбока дупка и затрупали входа с камъни. Двамата от тях продължили по пътя си, а третия, който бил ранен в битката, останал да лекува раните си в селото - някога, преди да се появи дядото на сегашния кардинал и да построи прокълнатия си замък, на това място е имало село.

 Когато героят се оправил, останал тук и се оженил за момичето, което го лекувало. Тя била като теб. Живеела сама, малко встрани от другите и не казвала на никого коя е и от къде е дошла, но разбирала от билки и от хора. Родил им се син, след години и на него му се родил син, а този син имал дъщеря. Била необичайно красива, учела се бързо на всичко и от малка умеела да изцелява хората. Понякога разказвала какво ще се случи, но хората не и се присмивали, защото винаги познавала. Остарявала много по-бавно от другите и предала на правнучката си всичко, което знаела. Легендата разказва, че всичките и чудни способности са следствие от раната, която древната сила успяла да нанесе на героя. Не знам дали е истина, но от тогава е така - след всеки две поколения се ражда дъщеря, която живее мого дълго и има необичайни способности... аз съм осемнадесета от тях.

 Едно старо предание гласи, че ще дойде много проклет и много алчен мъж, който ще отвори дупката, където някога смелите пътници затворили злото. И ще сее смърт и прокоба дълги години, докато не се появят отново трима пътници, които ще сложат край на злините и над това място ще се възцари мир вовеки веков.

 Аз нямам свои деца, приятелко. И имам брат. Досега винаги през две поколения се е раждало само по едно момиче. Но, както казах, аз съм осемнадесета и кръвната линия вече отслабва. Аз нямам силите, които имаше прабаба ми и... дори не можах да зачена. А сега приятелко, преди да продължа, искам да ти покажа нещо.


 ***
 Старицата я поведе нагоре между скалите.

 - Чудя се как брат ми е успял да ме намери в тая пустош... - промълви Невена уж на себе си.

 - Ха! Брат ти би те намерил и на край света, приятелко! - възкликна старицата - Но, признавам си, че му помогнах малко. Изпратих един от внуците на брат ми да ги чака долу по пътя. Както ти казах вече, нямам силите на моите предшественички, но не съм съвсем за изхвърляне - засмя се жената и изчезна в един почти незабележим процеп между скалите.

 Тясна пътечка, или по-скоро широка пукнатина ги изведе на глуха площадка, заобиколена отвсякъде с високи скали, а посредата имаше малка постройка, която изглеждаше по-стара от самото място.

 - Не съм предполагала, че по тия земи има толкова отдавна християнски храмове?

 - Няма, приятелко. Това е строено много преди да има християни. Тук, отдолу е дупката, в която някога тримата герои затворили злата сила. Построила я е първата от лечителките, за да не позволи на никого да го освободи. А сегашните храмове са просто уголемени копия на това тук и на други като него, пръснати тук и там по света. Има някакъв смисъл в пропорциите и в сводовете и в нишите, но това знание е отдавна изгубено...

 Невена обходи малката сграда и сега забеляза, че никъде нямаше врати, а това, което първоначално беше взела за прозорци са само ниши. В една от тях личаха скоро поставени камъни.

 - От тук хората на кардинала се опитаха да влезнат вътре и извадиха доста камъни, докато разберат, че никакво вътре не съществува. Понякога се чудя дали изобщо има и дупка, но все трябва да има някаква причина да построят това чудо тук. Не мисля и че кардинала е прихванал лошотията си от тук. Помня го още като хлапе и винаги си е бил такъв. Но никой не казва, че легендите са абсолютно точни... От тук обаче според мълвата са извадили един прозрачен зелен камък с необичайна красота...

 ***

 Конникът, един от личната гвардия на кардинала, яздеше в тръст и оглеждаше внимателно местноста. Така и не разбра какво се стовари отгоре му, а когато видя  ухилената физиономия на Ботьо, вече беше късно. Топчестия мъж се оказа изненадващо силен и задаваше постоянно само един въпрос, някакво име, като за по-голяма яснота всеки път добавяше и по някой як тупаник. Конникът с последни сили докопа камата скрита в ботуша му, но така и не успя да замахне.

 - Брей, замалко да ме заколи, копелето недно - измърмори Ботьо и избърса дългия си нож в дрехата на мъртвия вече конник.

 Приблизително същата беше съдбата и на останалите, които бяха тръгнали да търсят бегълката. Никой от тях не знаеше къде е, а това беше единственото нещо, което им даваше някакъв шанс да оживеят. По обед Велин, Ботьо и Христаки се събраха пред отворените порти на замъка. Отне им почти час, докато претършуват внимателно всяко помещение, надникнаха и в подземието, където намериха само дребния урод, завързан на веригата си в една от килиите.

 - Ей, тука има още една врата - измърмори Ботьо.

 Вратата беше добре замаскирана и не се виждаше добре в сумрака на коридора. Водеше към малка градина, в която откриха кардинала, двама от главорезите му и едно момиче. Момичето беше със завързана уста и очи и трепереше силно. Единият от пазачите на кардинала завързваше ръцете и за близкото дърво, а другият, със свален до коленете панталон, разкъсваше полата и. Кардинала седеше на малко столче на метър от тях и поглъщаше с жаден поглед всяко движение.

 Секунда по-късно двамата пазачи лежава мъртви на земята, а Велин махна превръзката от очите на момичето - не беше Невена. Приличаше на тукашните момичета и беше толкова уплашена, че не смееше да помръдне.  В това време Христаки и Ботьо си говореха свойски с крадинала.

 - Невена? - попита Христаки.

 Кардинала му отговори с поток от проклятия. Ботьо го изчака половин секунда и прикова руката му към стола с ножа си. Кардинала изпищя от болка.

 - Невена? - пак попита Христаки.

 Стареца само дишаше тежко и скимтеше. Явно все още не осъзнаваше много ясно какво се случва. Ботьо се наведе и извади друг нож от ботуша си.

 - Невена? - попита за трети път Христаки.

 Кардинала заломоти бързо нещо на своя си език и току се озърташе към Велин, който помагаше на момичето да се изправи и се правеше, че не забелязва какво става.

 - К'во ломоти тоя бе? - попита изнервен Ботьо.

 - Май не разбира какво го питаме...

 Велин се приближи към тах, приведе се и погледна кардинала в очите от много близо.

 - Търся сестра си. И ти ще ми кажеш къде е. Ако е жива и здрава, ще си умреш бързо. Ако си я докоснал дори и с единият си пръст, ще се молиш да не си се раждал.

 Велин говореше на български, бавно и спокойно, но когато кардинала се взря в очите му, видя там само смърт. И разбра. И се разплака.

 Момичето зад тях заговори нещо и сочеше към тъмниците, после към скалите високо над замъка.

 - Казва, че тук е имало друга жена - преведе Христаки - Висока колкото сестра ти и със същата коса. Правили са и нещо, но не разбирам всичките думи, дето ги казва. Ама са я мъчили, гадовете... Нещо малко и страшно... и грозно... и са ...

 Христаки млъкна и заби поглед в земята пред себе си. Надяваше се Велин да не е видял красноречивия жест на момичето, което показваше как някой забива нож в гърлото на някой друг. Обърна се към странния гърлен звук зад себе си - Велин беше притиснал главата си към едно дърво и виеше тихо. Другарите му се спогледаха объркано.

 - Ей, Велине, може и да не е...

 - Къде сте я зароволи, псе проклето - изрева Велин и вдигна кардинала във въздуха. Стареца само се разтрпери още по-силно и пищеше, изпаднал в див ужас. Ножа, с който Ботьо беше приковал ръката му към стола, все още стоеше забит в полираното дърво, заедно с половината от дланта на стареца. Велин го помъкна към вътрешноста на замъка, изкачи се до покрива и го закачи на една греда. След него Христаки и Ботьо довлякоха дърпащия се изрод от подземието. Струпаха всичко, което можеше да гори на купчина и Велин хвърли отгоре и няколко факли. После дълго стояха в градината и се взираха в пламъците. До ушите им долитъха писъците на кардинала и дребния урод. Момичето, което бяха освободили се разтрепера отново и никой не можеше да каже дали е по-уплашена от пожара или от гърления стон на Велин.


 ***

 - Това е краят на лудия старец - прошепна тихо старата жена.

 Невена чу нечовешките писъци в далечината и когато се върнаха на пътеката, видя гъсти кълба дим да се вият над замъка. Не съжаляваше побъркания кардинал, но се зачуди дали наистина брат и е способен да направи нещо такова.

 - Той те мисли за мъртва. И това е отмъщението му. В сурови времена живеем, приятелко...

 - Откъде зна... добре, разбрах. Ти си можела да му кажеш, че съм жива, нали? - Невена се вгледа внимателно в очите на старицата, но те не издаваха нищо.

 - Легендите може и да не са съвсем точни, но това, не означава, че не са верни, приятелко. Предсказанието се изпълни и мога да си отида спокойна от тоя свят. Живях твърде дълго и видях твърде много. И кардинала трябваше да си отиде. Знаеш ли колко момичета са изчезнали от околните села за последните десетина години? Никой не знае какво се е случило с тях. Но аз знам. Аз съм последната от Лечителките и Пазителка на тая планина и всяка нощ мъртвите им души идват при мен и ме молят за отплата. Всяка нощ виждам как проклетите пазачи на стария дявол се гаврят с тях, а после ги затварят в тъмница и ги оставят за забавление на дребното изчадие на кардинала.

 Невена потръпна при спомена за уродливото същество и похотливия му поглед, в който нямаше нищо човешко.

 - Срещала си го, нали? Само че ти си ималала късмет. Другите момичета нямаха. Това изчадие е незаконен син на кардинала. И когато се насити на играчката си, я изяжда.

 Невена гледаше невярващо. Изведнъж се зачуди дали наистина коста, която глозгаше дребния изрод е била от сърна...

 - Все още ли се чудиш дали брат ти и приятелите му са постъпили правилно? Едното предсказание се изпълни!

 - Има ли и друго?

 - Има. Скоро ще разбереш и за него - каза старицата и я погледна многозначително.

 - А каква беше тази история с огърлицата?

 - А! Огърлицата... когато намерили камъка, кардинала заповядал да го вградят в тази именно огърлица. Напоследък се носеха слухове, че камъка притежава огромна сила и който я овладее, може да чете мислите на другите и какво ли още не. Селски приказки, разбира се.

 - Наистина имаше зелен камък. Но не мисля, че е нещо повече от това, макар и да изглежда много красиво - възрази Невена - И защо ли си мисля, че ти имаш някакво отношени към всичко това... приятелко?

 - Може и така да е - в очите на старицата пак играеха лукави пламъчета - Знаех, че кардинала е подарил огърлицата на някакъв голям военачалник, който скоро след това поел на далечен поход. И една нощ ми се присъни странен мъж. Невероятно висок и с пленителна усмивка. Държеше в ръка огърлицата и говореше на красива жена... - старицата замълча и гледаше встрани.

 - ... и си измислила историята за камъка, а после си се погрижила побъркания старец да я научи? - предположи Невена, а очите и святкаха от гняв.

 - Скоро ще разбереш, приятелко. И се надявам да ми простиш... предсказанията се сбъдват. Трябва да се сбъдват, иначе какъв е смисъла?

 ***

 Тримата бяха все още в градината и гледаха отнесено горящия замък. Момичето стоеше малко встрани от тях и хлипаше тихо. Слънцето клонеше на залез и не се чуваше никакъв звук, дори и обичайните горски шумове бяха изчезнали. Появи се хлапето, което ги беше довело до тук и запъхтяно им заговори и сочеше пак към скалите.

 - Хмм... я ме изчакайте тук - измърмори Христаки и тръгна след хлапето.

 Върна се по тъмно, ухилен до уши и се развика отдалеч:

 - Ехей, айде ставайте, бре! Викат ни на гости!

 Велин и Ботьо се спогледаха неразбиращо, после заговориха и двамата едновременно:

 - Жива ли е? А? Жива ли е?

 - Жива и здрава е ... абе ... айде елате, ще видите сами.

 Тримата тръгнаха към дома на старицата, сгушен между скалите, а момичето тръгна на няколко крачки след тях.

 ***

  - ... и така стана. Намушках го в тъмното, не знам откъде ми дойде тая сила, после избягах и тая добра жена ме прибра. Момчето, дето ви доведе и е внук, а тя е нещо като местната вещица. - завърши разказа си Невена.

 Беше вече много късно през ноща. Брат и все още поглеждаше от време на време към нея и се усмихваше.

 - А, такава била работата значи. Ей тая мома това се е опитвала да ни каже, а ние си помислихме, че теб някой те е намушкал и ... - заобяснява жизнерадостно Ботьо.

 - Знам, знам. На мен ми се размина, на много други момичета не им се е разминавало. Заслужават си всичките мъки - въздъхна Невена.

 - Късно става вече, приятели мои, утре ни чака дълъг ден и още едно изпитание - напомни им тихо старицата и всички се заприготвяха за сън.

 Къщичката беше тясна за толкова хора, но се наместиха някак. В съня си Невена видя собствената си къщурка,  толкова далеч от тук, но вместо обичайната тишина се чуваше детски глъч. Непозната жена се смееше заедно с малко момиченце, което поразително приличаше на нея. Момиченцето погледна право към Невена и помаха с ръка. Каза и нещо, засмя се отново и всичко изчезна.

 ***

 Закусваха, когато някой почука на вратата и след малко в и без това претъпканата стая влезе млад мъж. Каза нещо почтително на старицата и скришом огледа гостите. Погледа му се задържа върху Невена.

 - Това е малкия син на брат ми, името му е Жюслен и ще ви показва пътя, за да не се лутате.

 - А, ние и сами можем да се оправим - опита се да протестира Христаки, но старицата го погледна строго:

 - Сигурна съм, че можете. Но вече не се налага да разпитвате за пътя по вашият начин, а тук никой не говори вашият език. И още нещо. Тази млада жена, която спасихте, ме помоли да ви питам дали може да дойде с вас.

 Всички се обърнаха към момичето от замъка и тя се изчерви и сведе поглед.

 - Ако остане тук, ще се разчуе какво се е случило и никой няма да иска да я вземе за съпруга - обясни старицата.

 - Че то нищо не се е случило - измърмори Ботьо - Щеше да се случи, ако се бяхме позабавили малко...

 Невена беше забелязала и смущението на момичето и начина, по който гледаше Христаки и сложи край на спора:

 - Нека дойде, няма да ни е в тежест.

 Вече излизаха от спретнатото дворче, когато Невена се обърна към старицата:

 - Каза ми, че има и второ предсказание и че то също ни засяга по някакъв начин?

 - Всичко с времето си, приятелко. - усмихна се старицата - Лек и спокоен път ви желая!

 ***


 На изхода от долината ги чакаше голяма група хора. Един от тях излезе почти срамежливо напред и започна да обяснява нещо надълго и нашироко.

 - Казва, че всички тия хора май са ни благодарни, че изпекохме дъртия дявол. Говори нещо за войници и ... абе де да знам, ама ни предлагат ей оная каруца.

 В каруцата имаше доста провизии и две буренца с вино. Пътуваха бавно, докато се измъкнаха от планинския път, а после поеха право на изток. Нощем лагеруваха встрани от пътя и избягваха хановете. Веднъж се опитаха да ги нападнат бандити, подведени от каруцата, но твърде бързо разбраха, че това не са безобидни селяни и се разбягаха.

 Жюслен учеше изненадващо бързо езика на българите и вече се опитваше да казва по някоя и друга дума, с което предизвикваше всеобщ смях, заради странния си изговор. Накрая Невена не издържа и се скара на мъжете:

 - Докато не се научите да говорите неговия език както трябва, нямате никакво право да му се смеете!

 - Ей, ама успокой се де - изхили се Ботьо - ние не с лошо, ей така само, да е по-весело. А и той наистина говори смешно...

 Невена знаеше, че е така и се зачуди защо се засегна от смеха им, докато самия Жюслен се смееше заедно с тях. Имаше нещо в топлите му очи, което я привличаше и я караше да се чувства странно - хем искаше час по-скоро да стигнат до дома, хем никак не и се искаше тоя приветлив мъж да си тръгне толкова скоро. Понякога се будеше нощем и се опитваше да не мисли за пламъчето, което разпалваше у нея този усмихнат чужденец и което тя смяташе за отдавна и завинаги изгаснало.

 ***
 ***

 От върховете на дърветата тихо слезе прохладен ветрец и заедно със залеза, донесе приятна прохлада след горещия летен ден. Невена наблюдаваше как снаха и повива тримесечния си син и му говори тихо и нежно. За кой ли път през последните години се замисли дали и второто предсказание ще се изпълни.
 
 Жюслен си беше отишъл рано от тоя свят и не доживя да види внука си, но Невена му беше благодарна за всеки миг от двадесет и четирите години щастие, които и беше подарил.
 Откак сина им порасна и започна да се заглежда по дъщеричката на Христаки и Мишел, жената, която дойде с тях от ония далечни земи, беше сигурна, че старата лечителка по някакъв начин е успяла да се набърка и тук. Не знаеше дали малчугана им ще има дъщеря, когато порасне, нито дали тя ще има способностите на далечната си прабаба, но се усмхна неопределено към залязващото слънце и пророни:

 - Е, май винаги успяваш да сбъднеш древните предсказания, приятелко...