„Абе да му се не види, къде се заврях, не е истина! Това на нищо не прилича!“ - мислеше си Смъртта и завъртя кранчето за топлата вода. „И как можах да се завра в този долнопробен хотел!“ мина през главата й, докато гледаше ръждиво-кафеникавата течност да се излива във ваната... Но от друга страна това беше най-доброто решение за момента, трябваше и малко време за почивка и размисъл. Разтърси златистата си грива и си позволи разкоша да потъне в безумно горещата прозрачна вода. Все пак от време на време се възползваше от силите си в този объркан свят.

Успя да убеди Дявола, че ще поогледа положението на Земята „отвътре“ и ще положи основите на „унищожението“ й. И се нагнезди на пачи яйца... то отгоре да гледаш на нещата съвсем не е същото, като това да си вътре в тях. Наложи се, за да не бъде разпозната, да си сменя пола кажи-речи всеки 5 минути. Не че не й/му харесваше, но си бе представяла всичко по-лесно. А и някой много ефективно я изпреварваше, крадеше й удоволствието предварително - сякаш знаеше какво искаше да направи, все едно й беше пуснал вирус в мозъка... При тази мисъл тя изтръпна, но се успокои, че сигурно всичко е само случайност... особено случката с робота. А и кристалите бяха доказателството за нейния пръст в цялостната картина; частичката от пъзела, която въобще нямаше да се хареса на „съюзника“ й. Но от друга страна без кристалите нямаше да проработи планът й, т.е. трябваше да внимава и да се намеси само ако беше застрашено алибито й.

Излезе от ваната, изсуши прекрасните извивки на женското тяло, което си бе избрала за момента, и облече червената рокля: обичаше такива перверзни игрички на ума... Пасна й, все едно за нея беше шита. Хладината, излъчвана от самата нея се допълваше неуловимо от хладината на роклята, предизвикана от контраста на живия ярко червен цвят и почти до болка познатия смъртно бял цвят на бледата й кожа. Реши да излезе и - както винаги водена от инстинкта си - се озова до една луксозна кооперация срещу един МОЛ с панорамно барче...