Последният трамвай с единствен пътник

/отзвук от срещата на блогерите в София/

На Поли

Времее да тръгваме. Нека младите купонясват по нощите. Не, не че смепрестарели нещо, но вече сме в „Б” група. И не само понеже сме„Бракувани” и двамата, а понеже годинките, работата, умората май всепо-честичко натежават.

Усещамкак издайнически клюмам в разгара на общата възбуда. Информатиците всеоще вяло подхвърлят термини от виртуалното пространство, дамитеостатъчно коментират последните сензационни публикации. Но акцентът наобщуването неумолимо натежава в нова посока. И докато политиката иконцепцията на блога е вече очертана, то личните концепции тепърваподлежат на развитие.

Страститена купона се нагорещяват, погледите светват, очите се търсят, ръцетевече са немирни и галят чуждото рамо, а ответните усмивки са повече отокуражителни. Даже леещата се от шишетата хладна бира не смогва даугаси, а повече разпалва огньовете на привличането. Да, ама всичко товаважи за младежите наоколо, аз усещам как бавно притъпявам сетивата.Потъвам неусетно в безвремието на тишината, губя нишката на околнитеразговори. Взорът обеднява откъм цветове и полутонове. Даже оновадевойче с огромните „бомби”, седнало пред мен, предизвиква само смътенестетически интерес. Въпросът, който цяла вечер не се реших да и задаме как възприема своите впечатляващи форми. Предимство или проклятие садаровете на Венера?

Припомнямти като кавалер, че последната кола на метрото тръгва след броениминути. Следва задължителния ритуал на прощаването и насилственотопъхане на пари в ръцете на един щастлив рожденик, решил да почерписвета.

Хладниятвечерен въздух ме посъбужда. Поемаме към ярките неони на метрополитена.Там на околните пейки, въпреки излишъка от светлина, влюбени двойки севъзползват от празнотата на вагоните, вкопчили се в телата си. На насни стига да си поговорим, седнали един до друг. Да се шегуваме задругите и за себе си, да го ударим на спомени и на планове за бъдещивиждания.

Мотрисатани изхвърля на последната спирка. Тъмнината навън ни поема и закрилякато млади влюбени. Само дето не сме толкова млади, а пък влюбени –съвсем! Но ако има нещо нередно, порочно в цялата история е, че всичкобезкрайно ми харесва. Харесва ми да си говориш с хубава жена подсветлината на звездите /казах ти, че днес си неотразима!/ без да искашда я притежаваш. Да стоиш в приятна компания тук – под това мастилено,обсипано с мигащи светове небе, а нощния вятър хладно да помитаостатъците от дневния зной. Да се забавлявам с тревогата на лицето ти,когато споделям пред наближаващия дванадесети час как ще стигна в къщипеша. Някакви пет спирки какво са? Пък и от пътя край гробищата никакне ме е страх. Там са добрите души на толкова близки и познати. Това сие моята земя, моят квартал, моят живот. Позагърбил съм страстнитеседмици, но усещам топлината от нещо друго – по-истинско и трайно.Чувал съм да му викат приятелство.

Напук на мъжкарските ми планове и  всякаквалогика по релсите се задава трамвай – последният. Пътници няма, натабелата пише „За депо”. Само на ватманския стол някакъв мустакат чичко/Чичко ли? Че той ми е връстник!/ се клати уморено в такт с монотонния,скърцащ напев на релсите.

 Праваси, цялата тая романтика на ситуацията можем да усетим само ние.Младоците, дето сигурно още са в ресторанта, ги пишем в категориятанезрящи за нюанса, емоцията, тръпката. Те не се връщат назад в спомени,не са изпитали сладката болка на носталгията, не са се научили да ценятмига, да галят незримата аура на човека до себе си. А романтикатавинаги означава и малко тъга.

 Махам енергично с ръка на ватмана да не пропусне да спре. И той послушно изпълнява.

- Окъснял си наборе! – смее се чичката. – Айде, качвай се да те возя у дома при жената.

Преборвамсе със стъпалата и се просвам на най-близкия стол. Единственият пътникв последния трамвай – романтика! И твоя силует с размахана за довижданеръка, който се слива с тъмнината.