Писна и. Ей така изведнъж. Двадесет е четири години беше търпяла, беше се примирявала, беше закърпвала положението. И никой никога не каза "благодаря", в ничии очи не видя искреност, когато чуваше "обичам те"...
Беше свикнала с вечното мърморене на майка си и с постоянните отсъствия на баща си. Беше свикнала с вечното безпаричие и безкрайната работа. От време на време се събираше с неколцината си приятели и пиеха докоато дойдат белите мишки. Понякога усещането за самота я давеше съвсем непоносимо и вместо към тясната квартира, тръгваше с поредния ухажор с ясното съзнание, че от това няма да излезе нищо и със спотаената надежда, че този път може да е различно. А след това плачеше и проклинаше живота, съдбата и себе си...
Понякога се обличаше предизвикателно и си доставяше мимолетното удоволствие да събира погледите на тълпата, мотаеща се по площада в летните вечери. Приятите извивки, плоския корем и стройните бедра, въпреки ниския ръст, бяха приятна гледка за мъжете и доста често - обект на завист от другите момичета.
...
Излъга, че си е намерила работа в Испания. Когато баща и я попита защо точно там, му отговори с фалшива усмивка, че е заради климата. Всъщност, това беше най-далечното място, до което можеше да си купи билет. Не баха минали две денонощия, откак шефа и съвсем недвусмислено заяви, че ако преспи с него, ще получи по-добри условия, в противен случай ...
Едва се сдържа да не до удари.
Преди няколко години работеше като сервитьорка в една дискотека извън града. Беше едва на седемнадесет и търсеше начин да събере някакви пари за следването си. Живота все още изглеждаше пълен с переспективи и цяло лято разнасяше препълнената табла. Беше края на август, когато една сутрин след края на поредната тежка вечер се запиха с товашния и шеф. Беше преспала с него тогава, както и всичките дни, докато напусна и замиина за несбъднатото си следване. Но тогава беше различно - нямаше и намек за изнудване. Бяха просто две самотни души, намерили временно утеха един в друг. Той и беше открил един нов свят, в който тя навлезе с желание и любопитство. Разделиха се като приятели.
...
Барселона. Обади се на единствения познат, който имаше тук - някакъв далечен роднина, с който беше говорила преди да тръгне и когото не беше виждала от десетина години. Тогава, по телефона и беше обещал пълно съдействие. Сега не отговаряше - беше едва четири сутринта и може просто да не чуваше телефона. Не смееше да се разходи сама, за да не се загуби. Всичко беше ново и толкова различно, че натрупаната умора изчезна и любопитно се оглеждаше наоколо. Огромната, сякаш стъклена автогара, зелените градинки наоколо с непознати растения, лъскавите автобуси, морето от светлини там, където трябваше да е центъра - приемаше всичко като знак, че тук я очаква нов, различен живот. Полека осъзна, че се намираше на няколко хиляди километра от дома, в чужда и непозната страна. Не знаеше езика и не беше съвсем наясно как ще си намери работа, но за Испания се разказваха чудеса...
***