Аз принципно
пътувам всеки ден с него. Автобус 204.
Принципно този автобус закъснява.
Понякога го няма даже час. А един път
даже два.
Така закъсня и
вера. Хората се изнервиха. Някои от тях
даже много. И аз се почувствах до известна
степен подразнен от ситуацията. Закъснях
за работа. Качих се на втория, защото
беше по – хубав, по – празен и можеше
да седа и да почета книжка докато плаваме
сред задръстването.
Седнах, извадих
книжка и се зачетох. Прочел съм я няколко
пъти и всеки път когато я препрочитам
винаги ме увлича. Обичам да чета Еко.
Та зачетох се
аз, когато изведнъж тишината бе пронизана
(прободена, начупена, стъпкана, сдъвкана,
предъвкана и след това изплюта...) от
нечовешки крясък.
В първия момент
се зачудих това жена ли беше или мъж.
Жена беше. Лелка на приличната възраст,
която за българската жена е в границите
от 40 до 65 години. Никога не мога да
определя точно. С еднакъв успех тя би
могла да е продавачка в супермаркет или
учителка. И в двата случя силният и' глас
ще е от полза.
Мина цяла вечност
докато проумея за какво се вдига този
шум. Меко казано.
Развикаха се
още хора.
А аз разбрах –
контрольор.
Беше слаб, дребен
човечец. С побеляла коса и преждевременно
състарено от грижи лице. Даже в тази
невъзможна ситуация се опитваше да
говори учтиво.
Обидите летяха
по него като камани.
Когато посегна
да вземе моето билетче, ръцете му
трепереха. Искаше му се да не е там. Ако
може и да не е на този свят.
Опитваше се да
обясни, че той просто си върши работата,
че няма вина за закъсняването на автобуса.
Тълпата беше
като глудница побеснели кучета. Жадна
за кръв.
А този беден
човечец бе беззащитен, дребен човек с
малка службица – той е никой, няма власт,
не може да им направи нищо, та той нямаше
и физическата възможност да им отвърне.
Слезна с насълзени
очи, треперещ. След него – подигравките,
обидите и смеха на пътниците.
Не го наплюха.
Не се сетиха.
Линч. Няма катран
и перушина. Но, ако имаше?
А там, някъде,
недостижимо за обикновения българин
има една табела. С телефон. И надпис, за
тези, които все още не са забравили да
четат. Пише – телефон за оплаквания и
препоръки. Има го във всяко превозно
средство от тези на градски транспорт.
Питам се защо,
след като автобуса закъсня с повече от
30 минути, никой не се обади където
трябваше. Нима това не е нормално?
Защо никой не
протестира по нормалния начин, нормалното
е да се обадиш в градски транспорт и да
потърсиш обяснение, ако това не помага
– потърси медиите.
В този случай
контрольора, определено нямаше никаква
вина.
В повечето случаи
той няма вина, а просто хората в българия
не обичат да спазват закона. Тук, Андрешко
е национален герой. И Бай Ганьо.
Винаги, когато
това е възможно, българина гледа да мине
метър – да излъже да не си плати, билетче,
такса и т.н.
Не си копува
билетче – псува скапания нередовен
градски транспорт, бие се с контролите
– те са лошите, нарушава закона – лоши
са полицаите (Къф си ти бе, че ще ми казваш
да си намалявам музиката в 3 часа сутринта,
униформен боклук, аз ще ти е... майката),
не е доволен от политиците, но по време
на избори е за гъби...
Странен народ
е този, който псува държавата, а
едновременно с това когато му трябва,
търси подкрепа от нея?!
Липсата на
култура в тази страна става все по
усезаема и тя се наблюдава при хора от
всякакви възрастови групи.
Няма светлина
в тунела господа, няма...