avatar

8 години в безвремието на времето... 8 години в нищото...!

8 години в безвремието на времето... 8 години в нищото...!

 

   „1999г., Либия. Пет български медицински сестри и един палестински лекар са задържани по обвинение в умишлено заразяване с вируса на СПИН на стотици деца. Кристияна Вълчева е една  от тях. Полицаите, които я арестуват, искат от нея да признае, че стои в основата на дяволски заговор срещу джамахарията, чиято цел е да отнеме живота на няколкостотин либийски деца. В желанието си да я пречупят, да стъпчат духа й, да я доведат до ръба на психическите и физическите й сили, мъчителите й не се спират пред нищо. И Кристияна започва една битка с болката, с лъжите, с времето... “
                      / Из книгата на Миролюба Бенатова: „Кристияна Вълчева: 8 години заложница на Кадафи” /

   През изминалото лято прочетох тази книга на Миролюба Бенатова, която представлява откровенията на Кристияна Вълчева, една от медицинските сестри, задържани в Либия, заради СПИН- епидемията. Когато за пръв път хванах в ръцете си книгата се запитах, защо г-жа Бенатова, авторката на книгата е избрала да опише живота точно на Кристияна. Та тя не е била единствената. Защо не е избрала Валя, Нася или някоя друга. Чак след като я прочетох получих отговорите на въпросите, които се въртяха в главата ми. Миролюба Бенатова е избрала точно Кристияна, защото нейната съдба е най- тежка, най- потресаваща... още от дете. Освен това я бяха посочили като инициатор на „групичката”, обвинена в СПИН- аферата, която заля Бенгази в края на 20 и началото на 21 век.
   Не си спомням началото на тази злочеста съдба, сполетяла българските медици в Либия. Била съм на 5, но мама ми каза, че това е била единствената новина, която ме е задържала пред телевизора, която приковавала вниманието ми. Следяла съм със загрижен интерес всяка новина, която са пускали по телевизията или радиото и съм заливала родителите си с множество въпроси от рода: „Какво правят българи в Либия? Какво е СПИН? Защо не ги пускат на свобода? Виновни ли са за нещо? Ще си дойдат ли?...” и още много въпроси. На някои получавах отговори, на други – не. След година, две, растейки, любопитството ми се засливаше и следях всичко за медиците в Либия. Навлизането на интернет пространството и съвременните компютърни технологии, откривах по- лесно и бързо информацията за тях. Близо 9 години тази новина вълнуваше детското ми сърчице и мъничката душичка. Вместо да си играя с куклите, аз седях безмълвна в очакване да освободят медиците.
   Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло, Снежана Димитрова, д-р Ашраф Хаджудж и д-р Здравко Георгиев (съпруг на Кристияна Вълчева). Това са имената на обвиняемите в умишленото заразяване на либийските деца със СПИН. На 6 май 2004г. Освобождават Здравко, а другите ги осъждат на смърт. Но за това малко по- късно.
   Навярно много малко хора помнят тези имена: Кристияна, Нася, Валя, Валентина, Снежана, Здравко и Ашраф. Навярно 5 години след тяхното освобождаване, хората са забравили за тях и тяхната съдба. Мъката и болката на тези хора докосваше България близо 9 години, а ние българите не се интересувахме много от фактите, а се докосвахме до тяхната агония за кратко и мимолетно протестиране и съпричастие. Наскоро навлезли в Демокрацията (1989г.), не се интересувахме  много от онези зад решетките в чуждата страна (1999г – 2007г). Само шепа хора, човеците, не спираха да подкрепят и съчувстват на бедните хорица, които гниеха в затвора в Либия. Сега тяхната история е забравена, а малцина се сещат. Както казва Миролюба Бенатова: „Ако бяха пристигнали 7 ковчега, щяхме да спретнем траур за чудо и приказ. А сега стана ‘За живите или лошо, или нищо’ ”
   Знам лъжите, интригите, истините, полуистините и слуховете, които за изговорени и написани за медиците през годините. Баща ми все повтаряше „Сигурно имат някаква вина, за да лежат толкова време в затвора.”, но аз и до ден днешен усещам и знам, че са невинни.
   През осемте години и половина, през които българските медицински сестри бяха заложници на г-н Кадафи в Либия, те имаха „подеми” и спадове в отношението на правителството, на Кадафи, на Либия, на местата, в които са били заложници, но НИКОГА СВОБОДНИ. В стремежа си да ги пречупят, насилниците многократно ги изтезавали и унижавали.
    Искам да споделя част от откровенията на Кристияна с вас, за да може да стане още по- ясно на какво са били подлагани през тези 8 години и половина


”Започнаха с връзване. По особен начин ми усукваха ръцете, увисваха ме на вратата, така че цялата ми тежест да пада на ставите. Болката връхлита за секунди. Дърпаш с крака по вратата, в опит да се задържиш. Гладко, далечно и невъзможно.”


”Последно ме бяха били предишния ден. Пред тях. Вързана с чаршаф на прозореца, увиснала на китки, едва докосвах пода с върха на пръстите си. Мохамед Харари храчеше и плюеше в лицето ми. Взе пепел от дървени въглища и ми я напъха в устата. Продължи с цигара. Доближаваше ми я до палеца на крака, там където започва нокътят, и държеше достатъчно дълго, за да започне да пари... без да докосва, но да боли...”

”Салма беше изчадие. Жестока по женски. Караше полицаите да ни настъпват с кубинките. Стъпалата ни, превърнати в мехури, понасяха тежеста на грайферите. Тя обичаше да ни гледа как оставаме без въздух от болка при допира на тежките обувки до оголените ни нерви.”

”Онази Салма, отдадена на пост и забранени ласки, пъхна джапанка в устата на Валя, когато тя й поиска вода след изтезание с ток. Накара Снежана да реди молитви на арабски, сложи й забрадка и сутрин я изкарваше да се молят заедно.”

   Джума отсече:
   - Кахраба. Електричество.
   Издаде заповед и излезе.
   Неговите хора ме свалиха на земята и ми вързаха жици на палците на краката....            Изпълнителите гледаха нахъсано. Успях да забележа машина, която прилича на стар телефон, голям, от онези с ръчка, която се върти отстрани.
   Болка. Парализа. Ако има физическо усещане за лудост, то е това. Не можеш да се събереш в себе си и няма клетка, която да не боли.
   Завъртане.
   Конвулсии.
   По- бързо.
   Спирала от тъмнина. Не можеш да припаднеш и това е най- страшното. Изчислено е да е точно толкова силно, колкото трябва, за да ти замирише на смърт, но да не можеш да се отървеш толкова лесно...”

   ” .. Въпреки че прекалиха с тока, ме оставиха относително здрава, за да мога да помня и осмислям всичко. Когато почивахме от тока, ме караха да тичам из едно поле с тръни. Нямах кожа. Но те ме влачеха. Не можех да стъпвам. Тичах.
   Докато тръните се забиваха в оголената ми плът, Химика стреляше по мен. В гръб. Целеше се в краката ми, за да тичам по- бързо.
   После решиха да ме олеснят с ходене на колене по ситен чакъл. Беше по- лесно. Не усещах.”


” 6 май 2004 – та... Съдията започна да чете. Видях, че ръката му трепери. Чете дълго. Накрая каза:
   - В името на разплаканите майки и прекъснатите животи, осъждам на смърт чрез разстрел Нася, Валя, Валентина, Кристияна, Снежана и Ашраф...”

    На 6 май 2004г. Д-р Здравко Георгиев беше освободен, а другите осъдени на смърт



”... На 6 май 2004г от затвора ‘Куефия’ си тръгна човекът, който според либийското обвинение е доставял кръвната плазма, заразила децата. Ако той е невинен, както съдът отсъди, кой е виновният? Откъде е дошла сатанинската кръв, почернила Бенгази?”

 

„Година по- късно, 25 декември 2005г. – Рождество Христово.
Върховният съд на Либия отмени смъртната присъда.
Трябваше да се зарадваме, защото това беше миг справедливост. Но не беше краят”

19 декември 2006г – поредния съд
”Не ме интересуваше вече дали ще ме оправдаят, или пък ще ме осъдят на смърт. Разбрах, че нищо от това, което се случва в залата, няма значение за моето бъдеще. Някъде на друго ниво, се решаваше съдбата ми. С други средства и други аргументи. В сила бяха аргументите на политиката и парите, не на медицината...”

”И когато на 19 декември 2006г и този съд произнесе: ‘СМЪРТ’, не изпитах друго освен отекчение.”

 

11 юли 2007г.
”За всички беше ясно, че Върховният съд ще потвърди смъртните присъди за трети път и те ще бъдат окончателни. След това оставаше намесата на политическия орган Висш съдебен съвет, който можеше да ги отмени и намали...”

” Либия ни извъртя през всички стъпала на съдебната со система и беше на път да притисне до стената целия свят. Чрез нас. Ние бяхме примамката, с която Кадафи тепърва щеше да печели дивиденти...”

16-17 юли 2007г.
”Часовете, преди да чуем окончателното решение за себе си, се нижеха по- бавно, отколкото последните години.
Нищо, нищо, нищо.
Не ме беше страх. Знаех, че няма да ни убият. Ние им трябвахме живи...”

”На 17 юли
BBC реши: ‘Доживотен затвор’. Безразличие. Дори нямаше разочарование...”

23-24 юли 2007г.
”... За последно трябваше да има гавра. За осем години и половина не бяха намерили причина да ни вземат отпечатъци. Не го направиха и при задържането, когато му беше времето. Накрая трябваше да ни унижат.”

24 юли 2007г.
”Информация на БТА:
24 юли, 9.45ч. минути след пристигането на медиците на Правителствения терминал на летище София, вицепремиерът Ивайло Калфин съобщава, че българите са помилвани с указ на президента Георги Първанов”
               /Либия/Дела/Документи/

   Това беше частица от трагичните преживявания, които сполетяха Валя, Нася, Валентина, Кристияна, Снежана, Здравко и Ашраф през изминалите години. Те не винаги са се подкрепяли, разбирали и помагали, но ги обединява нещо много по- силно от насилниците им – тяхната воля и сила, техният порив за справедливост и свобода. Възхищавам се на тяхната сила, която им дава волята да продължат след всичко това... да се съвземат и да започнат да водят своя живот, относително нормален и свободен.


Източници: Миролюба Бенатова „Кристияна Вълчева: 8 години заложница на Кадафи”