Рьорих винаги е бил загадъчен, Както акварелите му, така и сагите и притчите, които е преразказвал или творил. Интересът ми към него нарастна, след като разбрах, и то с голяма доза сигурност, че е бил в митичната тибетска Шамбала. Както говорят легендите, пътят до там е известен на малцина, но пътя за връщане – на никого. Въпреки това Рьорих се е върнал – по-мъдър от преди, по-зрял от  преди, по-щастлив от преди...

Ето един от вечните въпроси без разумен и смислен отговор – какво е щастието? Да говорим на тази тема ще ни трябва сигурно още един живот. Ще използвам изпитания подход за да се опитам да мотивирам разсъжденията си. Цитат от Wikipedia: ” Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост. Антиподът на щастието се явява нещастието...” Този, който е написал това определение е като че ли малко настрани от истината. Това обаче не бива да бъде осъждано, защото щастието си е строго индивидуално изживяване. Точно тук се крие невъзможността да се даде точно определение. Защото щастието за един е нещастие за друг. Ето ти завистта! Изживявал съм го. През годините, когато учех ме бяха завладели най-благородните амбиции за тази възраст – да постигна това, към което се стремях по най-добрия начин, като получавам най-високите оценки. Да, за известен период от време бях щастлив. Докато разбрах, че приятелите вече ги няма. Само аз бях в състояние да ги върна. И го направих. Преминах в златната среда. Пак имах приятели - вярно, вече бяха други – онези,  предните, прецениха, че не съм им в категорията и останаха затворени в своя стерилно потребителски кръг. Само защото аз можех да си избирам размера на щастието. Те също бяха щастливи по своему. Дори заради това, че са създали интрига или  са се подписали като „доброжелател”. Така че всеки е щастлив по своему. Май така продължи и в живота...

Не обичам спорта. Няма да кажа по-силна дума, за да не предизвикам атаки към себе си. Но в продължение на горното бих казал, че в спорта победителите градят своето щастие от победата върху нещастието на другите от загубата. Съжалявам, ако по някакъв начин съм засегнал нечии различни разбирания. За мен спорта е психотерор над тълпата, която обезумява адреналинно само защото любимецът (любимците) са победили. Ето какво се получава. Победителите, тези, които са щастливи от победата, мигом се обграждат от фенове, които едва ли ги познават лично и изпадат в делириум само ако успеят да ги докоснат или да получат автограф, и от ласкатели, които са в близкото им обкръжение. Щастието изчезва при следващата загуба, феновете преадресират емоциите си към другия щастливец, който вече е заел свободното място. Ласкателите... хм, ласкателите могат и да останат. Те са подготвили почвата, върху която грижливо ще израстне користта, ще подготвят новия имидж и в един хубав ден бившият победител отново ще бъде носен на ръце. Той вече може и да не е победител, но със сигурност ще бъде щастлив, защото толкова са се старали за да се случи. Така планктона около него ще оцелее и ще се радва на хранителната среда, която той им осигурява. Впрочем нищо различно и в политиката. Затова казах в началото, че два живота няма да стигнат.

Каквото и да говорим, пак стигаме до завистта. Защото щастието е мимолетно изживяване, а завистта съпътства всичко останало.

Впрочем написаното по-горе е само един малък щастлив за мен момент, че имах тази прекрасна възможност да споделя мислите си. Не знам какво ще стане утре. Утре ще броя приятелите си...