Излезе от пещерата, протегна се мързеливо и бавно и внимателно разпъна рамката на сгъваемата сателитна антена. Прикачи ресивера и към него - античния лаптоп, чиято батерия беше толкова издухала, че работеше само ако е включен към генератора, монтиран в ниското, край реката. Влезе в пощата си, с очакването, че отговорът от "Вирус" ще го чака послушно в папката inbox. Там обаче нямаше нищо. Странно, защото като се изключат забежките в посока "пиене и друсане" онзи прашар, журналистът, изпълняваше поръчките качествено и в срок.

Старецът разбра, че нещо, нещо наистина лошо, се беше случило. Това не го притесни особено. Отдавна не му се беше налагало да напуска вдълбаната в скалата над виещото се долу речно дефиле пещера. Имаше всичко необходимо - храна, цели мастербоксове вкусни стари цигари "Виктори", надеждно защитени от изветряване с алуминиево фолио, както и книги - хиляди томове истински стари книги от хартия, които задоволяваха нуждата му от духовно общуване и размисъл.

С пиенето също нямаше особен проблем. Освен че ползваше вода от реката, без да се интересува, че тя съдържа цялата Менделеева таблица, старецът веднъж месечно зареждаше казана с настъргани гулии, диви сливи, мушмули и всичко друго, годно да престои в бидон и да ферментира. Не се интересуваше нито от корпорациите, нито от законите и техните забрани. В този забравен от Бога и хората кът законът се изразяваше в собствената му надцевка марка "Тула", 12-ти калибър, заредена с дробине, денонощно и услужливо подпряна вляво до входа на пещерата.

Нещата обаче се бяха променили. Някой беше праснал Грег. Журналистът явно нямаше да достави поредната партида истински книги, издирени из антикварните дюкяни на големия град. Това налагаше Стария лалугер да се върне отново там, обратно на шумните улици, населени с проститутки и наркоманчета, в света на картофената ракия, фалшивите цигари и девойките с неприлично силен грим.

Мразеше този свят, в който босовете на големите корпорации, бръкнали в джобовете на луксозните си панталони, играеха джобен тенис със съдбите на обикновените хора. Мразеше го и го беше напуснал. Сега обаче те /които и да бяха/ го бяха лишили от книги. И той щеше да им го върне. Тъпкано.

Ясно си даваше сметка, че няма как да оцелее и 15 минути в града ако някой не го посрещне и не му намери сигурно място, за да се адаптира. Кой обаче? Освен злощастния пияница и добряк Грег, който обичаше писаното на хартия слово колкото него, той познаваше само Тери. Навремето адвокатът, още начинаещ, му беше помогнал да замете следите си, да се отърве от гражданския идентификационен номер, от социалните и здравни осигуровки, от цялата бюрократична кал и да се превърне в Никой. Все още пазеше някъде координатите му. Дали обаче Тери щеше да му помогне. И изобщо дали щеше да го намери на стария телефонен номер и адрес?

Старецът въздъхна и отиде да свали акумулатора на УАЗ-ката- Трябваше да го зареди за утрешното пътуване до града.