Пиянско...
През
декември пийвах кафенце с коняк. Подготвях се за празника. Че то да беше
един... То именни дни, то рождени дни, то нова година и каквото си измислиш
още.
Януари
го изкарах на кафенце и червено вино. И как иначе! Ехо от отминаващите празници.
Те едни отминават, ама други идват. Празници да искаш.
Февруари
минах на кафенце и уиски. Беше много студено. И за да се досгрея дъних Уйкеда, затова
я карах и без фъстъци и бадеми.
Март
– естествено с мартини и кафенце. Подслаждах си душата и се подготвях за
идващата пролет. Тръпнех в очакване на всичко онова, което можеше да се пръкне.
И неистово се надявах да се изпълня с удивление както никога до сега.
Април,
април, април –
априлска епопея.
Пролетта е в апогея!
Удивлението ми
се изля като поезия, но за кратко и не бих казала успешно. Затова... Изобщо не
отказах когато през Май ме почерпиха с водка. Налагаше се да изтрия тъпия си
опит за поезия и завинаги да се откажа – и не от поезията, не – аз я обичам. Да
се откажа от опитите си да я пиша, за да не я намразя. Че покрай мен да не я
намразят и другите, които случайно биха зърнали какво съм написала. И за да се
получи по-успешно изтриването опитах ново вино и сухо, още по-сухо мартини. И
вярвай ми, получи се – вдъхновението ми секна до стафидка. Супер! Вече съм
начисто. И нека е пролет!
Акацията ми
замириса /люлякът го пропуснах, да ме извини дядо Вазов/! Та акацията – бялата
акация... Едно закъсняло божествено изпразване и, естествено – с божествен
аромат. Последваха и други разни подобни аромати. Къде от природата, къде от
човеците и всички разгонени твари.
Юни замириса
на цаца, и бира, и море и плажни масла. И аз най-сетне минах на студена вода и
кафенце. Защото беше време за почивка. Налагаше се. Изтърколеше ли се Юни,
настъпваше Джулая. Една тъй дълга нощ. Будуваш, поркаш, пееш, танцуваш. Забравяш
кой си, къде си, с кого си и какво ли още не. Но помниш... Да, аз помня, помня
защо бях там. Бях там, за да забия и последния пирон, преди отгоре ми да се
стовари есента и да издуха всичките ми мили и сладки илюзии. Без една, ако не
броя божествения план, естествено. След есента живота започва наново. Абсурдно,
нали! Но... Това е живота!
Изреждат се
месеците, сменяш питиетата, тръпките, една илюзия със друга. Въртиш, сучиш и
всичко се повтаря. Прилича на котка, която си гони опашката. Каква ли скорост
трябва да развие, за да си я хване.
А какво да
направя аз, за да изляза от кръга и да поема по спиралата на живота, за която
твърдят, че бил той. Въпросът ми е риторичен, естествено. Абсурдно! Животът е
абсурден! Но аз го живея. Живея... Ехото от Джулая ме държи и пийвам ракия със
шопска. Ракията е ясна, но защо салатата е шопска?