ГЛАС НА РАКОВИНА

За греховете да плачем, приятели, така както Рая скърби.

Какво ли говорят звездите за нас в  сияние трансцедентално?

Белези от смърт остави гордостта земна,

смарагдова суета ме смразява,

благородството претърпя трансформация –

защо ли в измама се мъча?

Тежат греховете като стоманени мечове,

от безумие предадохме Небето,

разболяхме се от своеволия, за да не сме съвършени,

в съня си само не грешим.

Очите на Луната са добри и няма никого да оскърбят.

За къде ли сме тръгнали, се питат раковини и гларуси?

До къде ще достигнем в алчност неистова?

Маскирани грешници се преструват на Ангели –

на живот и смърт всеки ден.

Ще си отиде ли завинаги вината, сковала цялата ни същност,

покрила ни с отровна тога?

Ти, истина ли си живот, кажи?

А може би си мисъл бяла,

реалност осезаема ли си,

или дихание сапфирено от детство долетяло?

Лъжа препуска неуморно,

Жана д' Арк бе предана до смърт,

да стигна до сърцето и желая,

в него аз вълшебница ще бъда.

Инкрустирана романтика ми подари лятото,

но аз съм каещ се грешник.

Умопомрачително недоволни сме често,

инквизирайки добротата.

Кажете ми, дървета, какво е обичта истинска?

Нима инфанта  аз съм, тичаща между колоните на времето,

които като кукли се засмиват?

Понеси ме, Небе,  някъде далече от тази окупация .

Моя, Земя, прегърни ме  -

глупостта загуби сражението,

а ту при ще побеждаваме,

алтернатива друга невъзможна е.