Щепселинка беше публикувала съвсем наскоро нещо хубаво за стремежа за щастие. Коментирах го и установих, че самият постинг се е забутал вече в трета страница. И тъй като ми се ще да се продължи дискусията, да чуя мнението на повече хора (или може би и: мнението ми да бъде чуто от повече хора), пък и темата си е важна, класическа - и да не кажа и екзистенциална - си пейтвам същото коментарче и тук:
Хареса ми определението, че щастието е пътя. Всъщност си мисля, че щастието е просто едно състояние на духа, в което моментът е осъзнат. Дотук не казах нищо ново - нали за това ставаше дума - да оценяваш малките нещица. Да ... но моментът не е само хубав. Да си представим, че чакаш на една опашка и чакаш, чакаш ... чакаш... и се сещаш за блога и за разни мъдри мисли като "Днес е първия ден от остатъка на живота ти" и си казваш неща като "Аре бе кви проблеми имам аз, екстра съм си, тук че чакам - нищо, аре са нека да не се депресирам за глупости ами да оценя тука красотата на ледените висулки, я кви са готини ква готина зима колко обичам да е зима, а дребните ми проблеми нямат значение сега ..."
Ами мисълта ми е, че не можеш да оцениш положителното в моментите без да оцениш отрицателното. Ей така поне от време на време да си правиш труда да забелязваш всичко, даже и да е по-лесно да не го правиш. Защото не знам за вас, ама мойто нещастие идва именно тогава, когато се опитвам да го избегна. И да се концентрирам върху "хубавите" моменти.
Бях мернала преди време една дълга дълга статия в едно немско списание и така и не успях да я прочета, няма значение де, в статията се говореше за die Trauergesellschaft, което ще рече тъжното общество. По-едрите букви на статията настояваха, че има нова вълна в нашето общество, вълната да се тъгува. Издигали го в култ тъгуването. Видя ми се странно това нещо и си казах що за глупости са това? Даже не я дочетох статията, толкова безсмислена ми се видя. После, обаче, ми се наложи да си попълня гледището и с този аспект. А статията така и не успях да намеря след това...
На пръв поглед изглежда, като че ли моето твърдение и вашите са диаметрално противоположни. А именно, изказването "Забелязвай малките лоши работи". Но не "Бъди песимист", ами просто "Осъзнавай лошото и реагирай на него подобаващо. Тъгувай. Ядосвай се." Но всъщност аз не твърдя обратното на вашето, ами си мисля, че това е предпоставка за да видиш хубавото. Ама наистина да го видиш.
И в този ход на мисли щастието може да не е ти да си вкъщи с любимия човек, ваште да ги няма, вие сте се гушнали и ти гледаш налепените бледозелени звездички на тавана. Да, разбира се, моментът си го бива - пък и то за теб тогава това не е момент, ами една малка вечност. Но не, за друго щастие говоря, пак подобно де, то всичко си прилича, нали така. Говоря ти за това на опашката на студа дето чакаш и нищо не става и ти висиш и колкото и да са живописни висулките, пак ти е студено мамка му, шъййййй да му е...и държавата, и градския транспорт, и шибаната организация, и кмета - и новия, и стария, че и следващия бах му нема ли да стане нещо тука умрех от студ днес цял ден съм висел и нищо не свърших малеееее. Защото да чакаш на студа е просто гадно. Колкото и да се лъжем с по-малкото зло и с потенциалните по-големи проблеми, пак е гадно.
Та идеята ми е ... оцени го че е гадно, преди да се опитваш да мислиш попожително. Ядосай му се или си потъгувай, с други думи - осъзнай се - и ще ти олекне и ще ти стане весело и както си назлобен на онези всичките неща, на които им споменаваш женските родители, така ще ти е и леко и ще се сетиш и за висулките, и за предстоящата ти среща с гаджето и ще ти стане драго и ... да .... ами това е щастие. Да чакаш на опашка и да пристъпваш от крак на крак, за да не замръзнеш. И да си в час.
(Не знам дали успях да си изразя мисълта като хората. Може би трябва да седна и да блогна нещо по-осмислено и ясно по темата.)