And It was all darkness that surrounded us, only darkness that we found. Life was long gone, taken away by the crows, who waited and just observed the dying corpses of the soulless ones, and waited to feed their needs with what eyes were left. It was a heavy, thick silence that no creature could break but when one showed up, he was irreversibly absorbed by this hidden malice. Heart was aching for this was the place where humanity was buried, where being cruel was the greatest value and the act of killing emotions was like drawing a masterpiece, similar to those of Van Gogh and Picasso. It was pain that was spread all around this place, colors were sick and fading away, it was like the kingdom of a dark Lord, preparing himself to demolish the world, to erase its vitality from the face of the earth. It was the black hole of our miserable existence, the point of no return, where all the hope was gone and all you could  do was pray to receive a quick and painless death for this was the fastest and easiest salvation of all the crazy visions that haunted our minds. It was darkness that we saw, it was darkness that we met … This was the part of our world where faith was no more, and every being was forgotten by God, if there happens to be one. It was terrifying, realizing that there is no deeper distance, this was the furthest place one can go, and it was a vision that would make you shiver every time you think of it. Emptiness and demolition, this is what it was, one big Nothing, where no one could escape from you  and friends had no powers to save someone but all they could do was to die side by side with you. It seemed for a moment as if solitude was a solution since everyone was rotten. But now … what have we found now …. All darkness, all loneliness … It was like an escape to another realm, much more deep-blackened than this one. Why? That is no question for destiny. Because being in misery alone is like being the last man on earth, aching that no one shares your  despair and vision, and softens your heart holes. Surely a company would help in this moment of dissection, even though, if so, both sides will be emptier than an used soda tin. There is nothing awful in darkness, nor in emptiness of soul … and still it was darkness that we saw, darkness that we met … if one thinks reasonably enough, a necessity is recognized in those and seeing is a priority of men that choke with emotion. Action – reaction … the way world goes … Light and darkness … the way it always has been … the side you choose makes the difference. Two halves we have, two halves we carry – Light and Dark! First is striven for, last denied for we were told it was the right way. Expecting is not the pain but failing an expectation is awful … Embracing darkness is condemning oneself to dishonor and disregarders, a status you cannot get used to easy enough after trying to satisfy so much of the vanity of men … Changed, misshaped and broken, a puppet, soulless, waving as if the world is dull enough to be hidden away, to be pushed aside, to be forsaken … to be forgotten.  If I was to describe this pain with a word, this unhealthy horror, I was to be in a hardness of choice for there is plenty of words and choice is hard to be made. This lack of life is killing, the lack of challenge is smashing all humanity in me, all feelings, not just destroying but demolishing the being from the inside out. This is like ending a fight, destroying what’s in front of you, disregarding values and leaving no route ahead … no  comprehension, no doubts, no hope, no matter what …ending all things. This is the Big End.

И всичко що посрещна ни там беше мрак, отвсякъде заобградил ни, всичко що открихме.Животът бе изчезнал там отдавна, отнесен от гарваните, чакащи и зорко втренчили очи в умиращите трупове на онези без душа, от гарваните, клечейки да нахранят нуждата с каквито очи бяха останали. Беше тежка, плътна тишина, която никое създание не би нарушило, но когато се покажеше някой, той беше поглъщан безвъзвратно от тайнствената злоба що цареше тук. Сърцето болеше затуй, че тук беше гробът човешки, че да си жесток беше най-доброто, което е възможно, а самото убийство на чувствата беше като да нарисуваш шедьовър, подобен на тези на Ван Гог или Пикасо. Болка беше пръсната тук, навсякъде, цветовете бяха бледи, като че ли болни и линеещи, беше като царството на мрачен лорд, подготвящ се да съкруши света, изтривайки живеца му от лицето на земята. Тук беше черната бездна на нашето мизерно съществуване, мястото от което нямаше връщане назад, където надеждата беше отдавна изчезнала и всичко, което можеше да направиш беше да се молиш за бърза и безболезнена смърт, защото това беше най-бързото и лесно спасение от всички влудяващи видения, които обитаваха умовете ни. Само мракът беше което видяхме, и само мрак ни бе посрещнал... Тук беше онази част на света, където вече вяра нямаше, а всяко същество бе забравено от Бога, ако въобще имаше такъв. Беше ужасно да знаеш, да разбереш, че няма друга яма, това беше последното място, на което можеше да се отиде, и беше видение което те караше да трепериш всеки път щом си помислиш за него. Празнота и разрушение, това беше тук, едно голямо Нищо, където никой не можеше да избяга и приятелите нямаха сили да спасят някого, но всичко което можеха да направят е да умрат рамо до рамо с теб. За един момент самотата беше добро решение тъй като всички бяха развалени. Но сега ... какво открихме тук сега .... само мрак, единствено самота… Беше като да избягаш в друго измерение, много по-черно от това.  Защо? Това не е съдбовен въпрос, не е въпрос тъй важен за съдбите ни. Защото  страдайки в самотата си е като да си последния човек на земята, гърчещ се за това че няма с кого да споделиш отчаянието си, възгледите, кой да омекоти дупките в сърцето ти. Със сигурност някаква компания би помогнала в този момент на разчленяване, въпреки че дори да се намереше някой, то тогава и двете страни щяха да са празни като използвана тенекиена кутийка за сода. Няма нищо лошо в мрака, нито в празнотата на душата … и въпреки това само мракът беше което видяхме, и само мрак ни бе посрещнал ... ако си помислим достатъчно разумно, нуждата от него ще бъде разбрана, а разбирането е приоритет само на тези които буквално се давят от емоции. Действие - противодействие... така е устроен света ... светлина и мрак ... така е било винаги ... има разлика кое ще избереш. Две половини имаме, две половини носим - Светлина и Мрак! Първото е, към което се стремим, последното отричаме понеже тъй са ни казали, че е правилно. Да очакваш не е болка, но да провалиш очакване е жестоко… Да прегърнеш мрака е да се обречеш на безчестие, позор и срам, положението с което трудно се свиква след като си опитал да задоволиш суетата на човеците… Променен, деформиран, уродлив и счупен, кукла без душа, махайки с ръце, като че ли светът е достатъчно тъп за да бъде скрит надалече, избутан и захвърлен... За да бъде забравен… Ако трябваше да опиша тази болка само с дума, този нездрав и болнав ужас, щеше да ми е трудно да избера, тъй като има много думи и избор е трудно да бъде направен. Тази липса на живот убива, липсата на предизвикателство смачква всичко човешко в мен, всички чувства, не само ги смачква, но ги разбива на парчета отвътре навън. Това е като да приключиш битка, разрушавайки всичко пред теб, не зачитайки ценности и затваряйки всички пътища напред... без разбиране, без колебания, без надежда, без няма значение какво ... краят на всички неща. Това е Големият Завършек!