С БДЖ ни свързва, както казват братята англоговорящи "love-hate relationship". Абе хем обожавам тази прекрасна компания, даряваща ни с такова живописно пътешествие: hands down, къде сгръчкан ( висок съм почти 2 метра, съпланетяни мининки ! ) у некой рейс, къде моеш само да се позаврътиш, да изпиташ подобно удоволствие да се разхождаш напред-назад, да отваряш-затваряш прозорци, дорде ти са не скара некое зиморничаво бабе, да кркаш бирица, да слушаш музика, която да резонира с прекрасните пътешественически гледки и пейзажи, да четеш, да дремеш, да похапнеш, и какво ли още не; хем като вземат да правят разни непрофесионални неща: да си закъсняват както си сакат, да вземат да ремонтират нещо-си-там, щото не са правили нужното техническо обслужване не в движение, и какво ли още не - направо да избеснееш. За щастие поне с годините хигиената се поповиши, че навремето беше направо biohazard level contaminated.

Та, по някакво Божие Вселенско Чудо, онзи ден, тъкмо радостен, че така силно ме зареди да пографоманствувам и попише в този блог позитивно, седя си вечерта, мотая се насам-натам и ми е едно мило и драго, най-вече щото Тери писа, че и той се бил зарадвал на посланието...И ми е едно такова хубаво и радостно на душата, обаче както се мотая и намирам бутилка недопита водка на една пейка. Ей, сега, ето и почерпка ( о, да, моля не съдете високоморално беднаго братя бездомника, който се радва, когато намери напитка до пейка ! ).
И ето на, седим си, пием си аз, и си питам милия *й ( простете и за диалектните включвания, както и за този инак жизнерадостен цинизъм, но това е просто духовен колорит, не изпростяванье ! Да седиш и да си питаш милия .. научих от възрастен колега, когато през 2020-а работих доста месеци в една металургична фабрика, разливах разтопен метал със тонове на ден и си питах милия у* - някой ден ще напиша весели и невесели истории от кухнята на българската индустрия, това беше епично ! ). Въпреки, че съм ала на яденье и пианье, сега пием едно такова джентълменската, културно, размишлявам не само върхо изумително положителната енергия, породена от описването на пътешествия, но и по разни работни фрагменти - задачата, по която работя е толкова многоизмерно сложно, че всеки миг, прекаран в аналитично мислене е малка стъпка по този стръмен Еверест, където горе в суровата си свирепост чака Финансовата Свобода и края на тегобите битови !
И тамън я допивам, а съм седнал на баш центъра на града, минават ора, таксисти качват и оставят пътници, без сигнал, без ред, главно потокът прибиращи се у дома след излизане, вече няма обществен транспорт, и гледам и не вярвам на сетивата си ! Абе да, забелязах, че някой нещо се повъртя напред-назад и нещо си слагаше телефони и портфейли по джобовете, но не забелязах кога точно бе изпуснал тези прекрасни цветни хартийки на земята. Ако да го бях видял на мига щях да го извикам да си ги прибере, не съм грабител: наскоро една дама си изтърва портфейла, и добре, че я видях веднага, та си го взе като ѝ казах, почти викайки след нея. Та, видях кой, но не и кога изпусна тези пари, вече не се виждаше човека, тъй щото решавам на мига, че това е за мен и ги грабвам, въпреки че не съм грабител, ама наистина като граблива птица. Като гларус в ягуарска кожа. Като онези фантастични герои, които направо нарушават ограниченията на Общата Теория на Относителността, по-бързо от светлината почти. Дори в леко забавеното от около водната чаша водка рефлексиране ги насъбрах във време, в което ако имаше спорт по събиране на банкноти щях да правя постижения...
И така, изведнъж се оказвам притежател на десетки левове, въпреки че "нямам нищо" в настоящия момент от икономическото си битие. Решавам, че това е знак свише, нещо като благодатна благодарност, като чудо, както има клишета за "привличането" и т.н. Бягам и страня както от клишетата, така и от клишираната релиогиозност и вяра, защото индивидуалните пътища са съкровено нещо, но няма как да отрека, че е чудо. Не зная дали е Божие, щото на едната банкнота има цели четири шестици, което става вече леко суеверно, та не зная дали не ме изкушава Сатана, но така или инак, съм намерил няколко десетки български Йоана, и това е благодат, за която съм щастлив и благодарен.
Първите неща са си първи: и вечерям хубаво и питателно, дори благосклонно дарявам малко на поредния просещ тип ( о, не, въпреки затрудненията, не прося, понякога много рядко си позволявам да помоля нещо от някого най-вече ако го познавам, например наскоро срещнах стар приятел от университета, и деликатно си "изпросих" кафе тази сутрин, но пък просяци на талази често ме нападат, и най-често трябва да им обяснявам, че не е от нежелание, а невъзможност да им помогна, все едно им разясняваш комплексна хомотопия в риманово пространство през Calabi-Yau manifold проекция :D ).
Сънувам странни, проточено-напрегнати сънища как трябва да се кача на влак от Бърно до Прага, явно повлиян от спомени от живота си там навремето, как едва не го изпускам, някакво протяжно и тягостно, но не кошмарно опитване да се кача и не изтърва влака, че после и возене...и ето на, ставам и си казвам "абе щом сънувам влакчета, значи трябва да има нещо, така, нали ?". Въртя се, пия кафенца, и се чудя накъде да хвана. И ме осени, че ми се ще да посетя Добрич, и че има връзки достатъчно често дори за дневен трип. 
Речено-сторено, препускам към гарата, подосаждам на несклонната да ѝ досаждат дама от Информацията ( Ах, Мила БДЖ, аз ТОЛКОВА те ОБИЧАМ, а ти се държиш понякога нелюбезно, любима моя компанийо ? ), за да разбера дали мога да взема двупосочен, при условие, че на отиване е "пътнически" ( който не знае какво е да прекараш до дузина часа, спирайки не само на "всяка керемида", да са не обажда :D ), а последната връзка наобратно е "бърз" ( Ах, Любима ! Какво бе това влачене, това ремонтиране в тъмното нищо, че и се върнахте няколко стотин метра назад, какво бе това бавене ?! ) - оказва се, че може; питам дали трябва да заверявам - твърди, че не, оказва се, че трябва ! и т.н. Поблагодарих ѝ, взех си билета и...
И както всеки Оригинален Пустиняк, стига да има поне 3.478 милисекунди преди тръгване отивам да се заредя с пиво. И се зареждам юнашката с една туба още преди да е ръгнал тоз влак, изпадайки в негата на влюбените в пивото и пътешествието, ах, коварна моя любима БеДеЖе, а втората си я пазим и држим на сенкя за у влако, понеже ни чакат около два чаша люшкане по неелектрифицирано, движено от изкопаем и рафиниран дизел ЖеПе. 
Затръгваме влюбено, с малко изнервящо закъснение не щото се налага, а защото нашия водач откъде-накъде ще е прецизен, какво че тръгнал в T+2mins, но както и да е, тръгваме полюшвайки се любовно, чета си нещо немного съсредоточено, но съсредоточено прибягвам ту на единия, ту на другия прозорец - нямаше никой на най-челните седалки в отворения вагон, подобен на салон. И така, пътувам аз от Варна към Добрич, покрай приказното езеро с чудни пристанища, градчета, индустрийки, огряно и окъпано в лазурната есенна светлина, покрай надиплените хълмчета, и плавно навлизайки в дебрите на Добруджа, покрай ветрени генератори, които ме карат да погледна хумористично на вече ясно неумелите ни опити това да е доминираща енергия, но хайде без проза.
Душата ми пее радостно, не защо поя тялото си с пиво и гледки, а защото да си пийнеш биришка докато пътешестваш с БДЖ-то е част от романтиката. Пък и още не сме се цивилизовали дотам, че да ти се карат, имал съм случаи да ми се смеят от персонала, когато попитам дали мога да си къркам пиво. Гледки, красоти, красоти и гледки, два чаша лъкатушете с подсвирквания, засилвания и спирания, и ето ни на в сърцето на Добруджата, Добрич.
Бил съм тук само като практикуващ градско шофиране войник, служех в шофьорска школа в Балчик, и ни обучаваха да шофираме сравнително внушителни ЗиЛ-131. Както каза старшината на първото градско карана, вероятно за да ме окуражи - "страшно е докато си отвънка, след като се качиш на ЗиЛ-а другите да се боят !". И беше прав, защото една горка майка така бягаше за живота на детете си, въпреки, че бях спрял, за да ѝ отдам не само кавалерско предимство, но и по правилата за движение, но машините са си военни и страховити, с гуми почти човешки бой. Явно си е страшничко, ако не си в кабината. Та в Добрич съм шофирал десетки километри градско, но единствено можехме да поседим на някой бордюр, пиейки кафета на крак, да си купя вестник, но не бе разрешено да сядаме в заведение, докато чакаме да ни дойде ред за шофиране. Все пак бяхме войници, облечени в онези кошмарни вълнени грознокафяви "въшкарници", преди униформите да станат по-читави.
Мисля си, че ще си спомня нещо от града, но уви - само тук-таме някой уличен силует ми е някакси бегло познат. Та и какво да помня, като или е трябвало да внимавам в трафика, или да вися в някое гето с няколко тъпи съслужбеници, които постоянно имат нужда да поддържат повърхностните си тематики за разговор. Центърът е красив, планирам да мина отново на връщана, но плановете са за това, за да се провалят. Ориентирам се направо арогантно и нахакано, нали съм "голямата" работа по оцеляване и ориентиране, и именно това е смирителната ирония, че както си мисля, че съм напълно ориентиран, че има и сгради високи и структури разни, което е добре, така и както си мислех на шега, че няма как да се загубя...се залутах като пиле в осемизмерни калчища по-късно.
Но преди залутването правя невероятно продължително експлориране не само на центъра, минавам през какви ли не квартали, махали, улички, стълбички, проходчета, разглеждам интересни монументи и се любувам на гледката от разни паркчета и квартали. Естествено, по пътя привечер люскам и едно джинче, докато се наслаждавам на залеза в някаква гетоландия, наясно съм с посоката и съм спокоен, и има доста време до обратния път.
Обаче, тъкмо вече се постъмва, преминавам самоуверено някакъв интересен парк, и направо стремглаво, с увереност в ориентационните си умения нахълтвам в най-сгъстяваща се тъмница в най-залутания квартал от улички с къщички, където така вероломно се загубвам, че съм на прага да се попритесня, макар и без паника. Ориентирът ми от сгради и съзвездия е ту от лявата ми страна, ту от дясната, поне няколко пъти сменям посоките, питам хора често за посоката. Дори за смирителен урок срещу гордостта ми суетна и в ориентирането, и в неприязънта, която питая към мобилните устройства, не само че поредния човек съм запитал, но надменният ми задник бива ориентиран с помощта на карта в мобилно устройство на поредния запитан. О, не думай, не е да се бях чак напил, ама не е и като да не изтрезнях много чевръсто, докато се залутах ама много задълбочено и сериозно, а времето напредваше ( това ли е от съня, дето да не изпусна влака ? )
Успявам да изпълзя от квартала с криволичките, и още няколко километра се лутам из булеварди и шосета, докато стигна заветната гара. Която ме посреща с враждебно затъмнение, май после се сетиха да светнат, че бе направо злокобно, но пък аз съм спокоен, че съм успял да я открия, тази моя коварна и подмолна любима, че нехая за грубостите на гараджиите, които ми подвикват, че не е този вагон, БЕ. Ами надпиши си го, БЕ !
Бавно се мъкнем с бързия влак наобратно, моята любима играе капризни номера, като ту има електричество, с което се опитвам да напоя компютъра си, ту няма, но поне не питам леко сърдитите гараджии, че да не ги дразня, щото те нещо по пътя, тогава, когато поправяха нещо си, че и връщаха дори композицията след стотици метри назад, наобратно, троснато ме разпитваха "ти докъде беше ?" и макар без "бе" този път, отговорът ми "Надявам се да се добера до Варна" не го удовлетворява, или семантиката му е свръхсложна, че вече с "бе" настоява да отговоря по-еднозначно. О, несвещена грубост, колко малко трябва да сме просто мили и любезни, БЕ !

Но, не, не ще убиете любовта ми към пътешествието с влак, вий груби пейзанти безчуствени !